Орхан Памук - Името ми е червен

Защото всичко, с някои дребни различия се случваше според описанията на Газали, Ал Джаузия и другите учени. В книгите на всекиго от тях имаше по някоя неразрешена, непонятна загадка, която би проумял единствено мъртвият - сега обаче загадката се озаряваше от хиляди разноцветни светлини.

Как да бъдат описани багрите, които видях по време на това чудодейно възнесение? Видях, че вселената е сътворена от багри, че всяко нещо си има цвят. Усещах, че силата, която ме отделя от всичко останало се състои от цветове, проумях, че сега всичко, което ме обгръща с обич и ме свързва с вселената, е цвят. Зърнах оранжеви небеса, прекрасни тела с цвят на зелени листа, кафяви яйца, приказни лазурносини коне. Всичко изглеждаше като в рисунките и легендите, които години наред съм обичал, наблюдавах ги изумено и възхитено, и хем ги виждах за първи път, хем сякаш си ги припомнях. Разбирах, че поради безкрайното време, което ме очакваше, онова, дето нарекох спомен, всъщност бе част от единния свят и че целият свят най-напред ще е в моя опит, после - в спомена ми. Проумях защо, умирайки сред подобен празник на пъстроцветието, аз се успокоих, сякаш свалих от себе си тясна дреха: Вече нищо не ми бе забранено, намирах се в безкрайното време и пространство и можех да живея навсякъде и във всички времена.

Когато го проумях, със страх и възторг осъзнах, че съм близо до Него. Смирено почувствах естеството на червения цвят, който с нищо не може да бъде сравнен.

Всичко наоколо се обагри в яркочервено. Красотата на този цвят ме изпълни, изпълни цялата вселена. Приближавайки се към Него, ми идеше да се разплача от радост. Внезапно изпитах неловкост от това, че ще му се представя целият в кръв. Тогава се сетих: В книгите за смъртта е написано, че изпращайки Азраил и другите ангели, самият Той те призовава да се явиш при него.

Нима ще Го видя? Едва поемах дъх от вълнение.

Всичко се обви във фантастичен, невероятен червен цвят, в който заиграха изображенията на света, а сълзите ми затекоха още по-обилно, само като си помислех, че приближаващото е част от Него и че аз се намирам толкова близо до Него.

Но разбрах, че не ще позволи по-голяма близост. Разбрах, че разпитва ангелите за мене, и като видя, че ме хвалят пред Него и ме наричат достоен раб на Господа, съблюдаващ Неговите повели и забрани, той ме възлюби.

Безграничната радост и сълзите, напиращи в мене, в един миг бяха помрачени от едно мое съмнение. За да се успокоя, виновно и припряно попитах:

- През последните двайсет години от живота си аз се намирах под влиянието на безбожните картини, които видях във Венеция. Дори пожелах да ми направят портрет, но сетне се уплаших. После поръчвах да рисуват по маниера на безбожниците твоя свят, твоите раби и твоята сянка на земята - Падишаха ни.

Не си спомням Неговия глас, а само отговора, който ми даде:

- И изтокът, и западът ми принадлежат.

Толкова бях развълнуван, че не се стърпях:

- Добре, какъв е смисълът на всеки, на всичко... на цялата вселена?

„Тайна“ - отекна в мен. Или може би „Обичай“. Не мога да се закълна кое от двете.

Ангелите се приближиха, а това означаваше: Взели са своето решение, че имам право да пребивавам сред това високо небе, където заедно с множеството от духове на умрелите през десетките хиляди години ще чакам в Берзах до Съдния ден, когато ще се вземе последното решение за всекиго от нас. Бях доволен, че всичко е тъй, както е описано в книгите. Когато започнахме да се снижаваме, си припомних и друго описано в книгите - в момента на погребението тялото и духът се сливат.

Тутакси схванах обаче, слава на Аллах, че връщането в тялото е само метафора. Тържественото ми погребение, с което се гордеех, въпреки скръбта бе доста добре организирано - след намаза множеството понесе моята носилка и заслиза към близкото малко гробище „Тепеджик“. Отгоре шествието изглеждаше като тънък, изящен конец.

Ще ви разкрия къде се намирам: След смъртта духът на умрелия обикаля небето - в един хадис Пророкът казва: „Духът на вярващия е птица, която се храни от дърветата в Рая.“ Този хадис, според твърденията на Абу Омар бин Абдулбар не означава, че духът приема формата на птица или се превръща в птица, а както правилно отбелязва Ал Джаузия, духът пребивава в едно място, където летят птиците. Влюбените в перспективата венециански майстори биха нарекли мястото, от което наблюдавам, „гледна точка“, което потвърждава тълкуванието на Ал Джаузия.

Оттук хем виждам погребалното шествие, което като конец навлиза в гробището, хем съзерцавам като на рисунка как плавателен съд, подмамил вятъра в надиплените си платна блажено напредва към Сарайбурун, а бе потеглил оттам, дето свършва Златния рог. Понеже гледам от висотата на минаре, светът ми напомня рисунките на чудодейна книга, чиито страници разгръщам една по една.