Орхан Памук - Името ми е червен

- Не съм го виждал, безбожникът крадец вероятно го е скрил някъде, може би е все още в дома му?

Покойният ми Лелин се оказа в положението на човек, взел пари и подготвил само няколко рисунки вместо обещаната книга, рисунки, които според Главния хазинедар нямаха никаква стойност. Може би ме възприемаше като човек, способен да убие, само и само да се ожени за дъщерята на един бездарен и незаслужаващ доверие мъж, или за да продаде златния варак? Схванах по погледа му, че е готов да ме унищожи и затова неспокойно, с последния остатък от силите си заявих, че според Лелин някой от неговите майстор-миниатюристи е убил Финяга ефенди. Казах, ама съвсем сбито, че Лелин подозираше Маслината, Щъркела и Пеперудата. Бях неуверен в себе си, а и нямах никакви доказателства. Струваше ми се, че Главният хазинедар ме възприема като пълен глупак, гаден подлец и интригант.

Ето защо, когато заяви колко наложително е да скрием, че Лелин не е умрял от естествена смърт, аз се израдвах -приех го като първи знак на доверие и взаимност. Рисунките останаха при Главния хазинедар. Преди малко, на влизане през Бабюсселям, изпитах усещането, че влизам в Рая, сега, докато излизах през Втората порта под изпитателните погледи на вратарите, усетих облекчението на човек, завърнал се у дома си подир много години.

Погребението ми се получи доста прилично, точно както го исках. Почувствах се горд, че надойдоха точно тези, които исках да дойдат. Везирите Хаджъ Хюсеин паша от Кипър и Топал Баки паша, които се намираха в Истанбул по време на моята смърт, с благодарност си припомниха, че някога бях служил при тях. Пристигането на дефтердаря Кърмъз Мелек паша, колкото възхваляван, толкова и оплюван, оживи скромния двор на кварталната джамия. Особено доволен останах от присъствието на Главния чавуш Мустафа ага [120] Ага - титла, давана на високопоставени и заслужили хора в Османската империя. - (Бел. прев.) , чийто пост щях да заема, ако бях останал жив и продължавах активния си държавнически живот. Секретарят на съда Кемалеттин ефенди, чавушите на Дивана, всеки от които беше или мой искрен приятел, или мой враг, вечно усмихнатият и настроен оптимистично Главен мектупчу [121] Ръководител на вилаетска канцелария - (Бел. прев.) Серт Салим ефенди, няколко преждевременно оттеглили се от активен живот служители в Дивана, приятели от медресето, близки, роднини, младежи и просто любопитни, научили незнайно от къде за моята смърт - всички те представляваха огромно, тържествено и възхитително множество.

Гордеех се с тази общност - разумна и скърбяща. Присъствието на Главния хазинедар Хазъм ага и на Главния бостанджъ демонстрираше пред присъстващите, че Падишахът ни е опечален от моята смърт. Дали това означаваше, че ще бъдат положени всички възможни усилия да бъде разкрит подлецът убиец, и дали щяха да се задействат инквизиторите - не знам. Зърнах обаче мръсника сред останалите миниатюристи и калиграфи на двора - бе се загледал в ковчега ми със сериозен и възможно най-скръбен израз.

Не си мислете, че бях разгневен на убиеца си и търсех възмездие - духът ми бе спокоен, макар да бях безмилостно и жестоко убит. Аз сега се намирам в съвсем друго измерение и духът ми след изтърпените на земята страдания най-сетне бе намерил себе си и бе се успокоил.

Духът ми напусна временно моето тяло, страдащо и окървавено след ударите с мастилницата - в началото потреперваше сред лъчите от светлина, невероятна светлина, после към мен бавно се приближиха два красиви усмихнати ангела, чиито лица блестяха като слънцето, точно както е описано в „Книга за духа“, която бях чел безброй пъти, хванаха ме за ръце, сякаш все още бях тяло, а не - дух, и ме поведоха нагоре. Извисявахме се меко, плавно и стремително, както се случва в щастливите сънища! Носехме се над пламтящи гори, над лъчисти реки, над тъмни морета, над снежни и ледени планини. Всяко едно от тези прелитания продължаваше хиляди години, ала за мене продължи само миг.

Летяхме сред облаците между различни общности, странни създания и заблатености, населени с множество насекоми и птици, и достигнахме Седмото небе. На всяко от небесата ангелът, дето бе най-отпред, почукаше на една врата и на въпроса „Кой е?“ изреждаше моите имена и моите качества, сетне добавяше: „Достоен раб на Великия Аллах!“ - тогава от очите ми потичаха радостни сълзи, макар да знаех, че предстоят още хиляди години до Съдния ден, когато достойните за Рая ще бъдат отделени от достойните за Ада.