Орхан Памук - Името ми е червен

- Излишно е вече - рече Шекюре, ама грабна листчето и го изчете, тоз път обаче не каза какво пише в него.

И беше права, не бяхме сами на двора, дето стояхме прегърнати: Някакъв отвратителен дърводелец монтираше кепенка на прозореца в софата, паднал сутринта по незнайна причина и наблюдаваше отгоре не само нас, а и жените, дето плачеха вътре в стаята; същевременно на дворната порта се хлопаше и от къщата излезе Хайрие, изтича да отвори на съседското момче, което крещеше: „Халвата пристигна!“

- Вече са го погребали - промълви Шекюре. - Чувствам, че сега духът на горкичкото ми татенце се отделя от тялото, възнася се към небето и повече няма да се върне.

Освободи се от прегръдката ми, погледна към проблясващото небе и захвана продължително да се моли.

Внезапно усетих колко чужда, колко далечна съм за Шекюре. Нямаше да се учудя, ако за нея съм просто един от облаците в небето, в което се взираше. Щом приключи с молитвите, ме целуна по очите.

- Естер, докато е жив убиецът на татко, за мен и за синовете ми няма да има покой на този свят.

Хареса ми, че не спомена името на мъжа си.

- Върви в дома на Финяга ефенди, научи защо не са ни изпратили халва. После да ми съобщиш веднага.

- За Хасан имаш ли нещо?

Засрамих се не защото я попитах, а защото докато я питах, не намерих сили да я погледна в очите. И за да не усети срама ми, препречих пътя на Хайрие и вдигнах похлупака на сахана.

- Оххх, халва с фъстъци и сливи! - и лапнах едно парченце. - Турили са и портокал.

За миг се почувствах щастлива, като видях, че Шекюре ми се усмихна мило, сякаш всичко беше наред.

Вдигнах бохчата, излязох и едва сторила няколко крачки, мернах Кара в края на улицата. Разбирах високомерието на новия зет, погребал току-що тъста си - изглеждаше доволен от живота. Свърнах от пътя, за да не му разваля настроението и прекосих градината пред дома на любимата на обесения брат на прочутия еврейски лекар Моше Хамон. Всеки път, когато прекосявах тази градина, ухаеща на смърт, ме обземаше дълбока скръб и забравях, че съм обещала да й намеря купувач.

Същата миризма на смърт, която се усещаше в градината, надуших и в къщата на Финяга ефенди, ала тук поне отсъстваше скръбта. Аз, Естер, дето съм посетила хиляди пъти къщите на стотици вдовици, знам, че преждевременно загубилите мъжете си жени приемат положението си или с примирение и печал, или с гняв и негодувание. (Милата ми Шекюре имаше съдбата и на двата типа жени.) Калбие ханъм бе изпила отровата на гнева и тутакси разбрах, че това ще улесни нещата.

Като всички горди жени, към които съдбата се е отнесла несправедливо, Калбие ханъм съвсем естествено се опасяваше, че всеки похлопал на вратата й в тежките за дома дни е дошъл да я съжалява или още по-лошо - тайничко да се порадва за себе си, зървайки нейната несрета; затова тя изобщо не захващаше да разговаря мило с гостите, не ги предразполагаше, не се отдаваше на глупаво любезничене, а веднага минаваше към същината. За какво ли чука на вратата й тая Естер в ранния следобед, когато тъжната Калбие възнамерява да си подремне? Понеже знаех, че не я интересуват нито коприните, пристигнали с кораба от Китай, нито кърпите от Бурса, дори не се и престорих, че отварям бохчата, а направо й разкрих мъката на обляната в сълзи Шекюре.

- Горката Шекюре си има още една мъка, понеже мисли, че без да иска е засегнала Калбие ханъм, с която изживяват едни и същи страдания - рекох.

Високомерният вид на Калбие ханъм потвърждаваше, че не е в състояние да надмогне себе си, да потърси Шекюре, да я посети, за да поднесе съболезнованията си, дори да направи и изпрати халва. Зад горделивостта й естествено се спотайваше неприкрита радост: Обидата й е била забелязана. Вашата умница Естер наблегна на това слабо място, за да разгадае причините за нейния гняв.

Поясни ми накратко - била ядосана на покойния Лелин ефенди, заради подготвяната от него книга. Калбие разказа как покойният й мъж приел тази работа само защото Лелин ефенди го убедил, че книгата се прави по заповед на Падишаха, а не за да спечели четири-пет акчета повече. Обясни, че в началото мъжът й направил стотици орнаменти по страниците, ала Лелин ефенди лека-полека се отказал от орнаментираните страници и поискал да се изработят рисунки; като видял, че тия рисунки съдържат белезите на безбожието, на неверничеството, дори на хулителството, каквито човек трудно би си представил, покойният й мъж се разтревожил не на шега и взел да се пита кое е правилно и кое не. Ала тъй като бе по-умна и по-предпазлива от Финяга ефенди, внимателно добави: Съмненията не го споходили отведнъж, а постепенно, покойният Финяга ефенди се утешавал, че се дължат предимно на неговата мнителност, понеже никога не бил съзирал явно ругателство. Всъщност покойният Финяга ефенди изобщо не пропускал проповедите на ерзурумския Нусрет ходжа, тревожел се, ако не е сторил намаза навреме. Знаел, че някои подлеци от придворната работилница се гаврят с религиозния му фанатизъм, но приемал тия безсрамни шеги като проява на завист към неговите умения и изкусност.