Орхан Памук - Името ми е червен

Май изобщо не забелязах как съзаклятнически се спогледаха двамата стари, сътрудничещи си от години побратими - Главният миниатюрист майстор Осман и Главният хазинедар Хазъм ага, който му подсигуряваше поръчките, средствата и материалите за придворната работилница.

- Знайно е: Щом се извърши престъпление сред каушите, покоите или гилдиите на Падишаха ни, виновна е цялата гилдия, докато не предаде престъпника; гилдия, която не открие и не предаде убиеца, се приема за гилдия от убийци, начело с агата и майсторите и се наказва - натърти Главният бостанджъ. - Ето защо нашият Главен миниатюрист майстор Осман да си отваря очите на четири, да проучи с проницателния си поглед една по една всички страници, да разбере защо те пораждат омраза у безгрешните миниатюристи и стават причина за низости, интриги, коварства и раздори, да предаде виновника пред сияйната справедливост на Падишаха ни, Владетел на света, и така да изчисти името на своята гилдия. Затуй му предоставихме всичко, каквото пожела, и ще продължаваме да го правим. Моите хора ще изземат нарисуваните страници от домовете на майстор-миниатюристите и ще ни ги доставят тук.

Главният бостанджъ и Главният хазинедар повториха повелите на Падишаха ни, сетне си тръгнаха и в стаята останахме само двамата. Кара, естествено, бе сломен и оскърбен от коварството на изтезанието, от страха и сълзите си. Мълчеше като дете. Усетих, че го обиквам, не желаех да му досаждам.

Разполагах с три дни да разпозная кои миниатюристи над кои страници са работили - страниците щяха да ни се доставят от хората на Главния бостанджъ. Щяха да ги изземат от домовете на калиграфите и майстор-миниатюристите. Знаете колко се отвратих, когато за първи път видях рисунките за книгата на Лелин ефенди - за да се оневини, Кара ги бе връчил на Главния хазинедар Хазъм ага. Справедливо е да се отбележи, че в работата на един миниатюрист, отдал целия си живот на изкуството, в рисунките, които понякога те отвращават, все пак има нещо интересно. Защото дори калпавото изкуство не предизвиква у нас погнуса. С любопитство заразглеждах деветте страници на миниатюристите, посещавали нощем покойния празноглавец.

По средата на бял лист, между рамките и орнаментите на горкия Финяга ефенди - бе изработил същите и в останалите рисунки, - видях дърво. Опитах да си представя с коя сцена от коя история е свързано дървото. Ако възложа на миниатюристите си, на моя любимец Пеперудата, на прозорливия Щъркела, на дръзкия Маслината да изобразят дърво, най-напред ще си го представят като част от някоя история, за да го нарисуват уверено. Взирах се в листата и клоните на дървото, та да проумея с коя точно история го е свързал миниатюристът. Това дърво, горкото, бе обаче просто едно самотно дърво; зад него, подчертавайки още повече самотата му, се извиваше линията на хоризонта, напомняща за стиловете на старите ширазки майстори. Линията на хоризонта бе изтеглена много високо и в пустотата под нея нямаше нищо. Желанието да се нарисува дърво, просто едно дърво, както правят франкските майстори, се смесваше с желанието на персийските майстори да гледат на света отгоре и резултатът бе някаква псевдо-рисунка - нито франкска, нито персийска. Предположих, че така би изглеждало едно дърво на края на света. Но миниатюристите ми, опитали да обединят два различни стила и покойният празноглавец бяха сътворили нещо, лишено от всякакви чувства. Ядоса ме не това, че рисунката е продукт на два свята, а отсъствието на талант.

Същото изпитах и при останалите рисунки - фантастичен кон, сякаш излязъл от сънищата, покорно свела главата си жена. Подразниха ме двамата нарисувани абдали и дявола, ядоса ме изборът на темата. Явно беше, че миниатюристите ми са били принуждавани да участват в книгата на Падишаха ни. Още веднъж изпитах възхита от прозорливостта на Великия Аллах да отнеме живота на Лелин ефенди, преди да е довършил книгата. Ако питате мене, изобщо не бих желал тази книга да бъде завършена.

Как да не се разгневиш на това нарисувано куче, което ни гледа отблизо така, сякаш с него сме братя? От една страна, възхищавах се от естествената стойка на кучето, от красотата на косия му, вперен заплашително в нас поглед, от муцуната му, приведена почти до земята, от силата в белотата на зъбите му, накратко, възхищавах се от таланта на миниатюристите (бях на път да отгатна перата на чии миниатюристи са се докосвали до рисунката), създали тази творба, но от друга страна изобщо не можех да простя използването на този талант в угода на глупашката логика на една неясна воля. Дори и сам Падишахът ни да е наредил книгата, подарък за дожа, да бъде изготвена в понятен за венецианците стил, и той не би простил подражателството на франкските майстори и скръбта в тези рисунки.