Делиян Маринов - Последните българи

— Макар обстоятелствата да се стекоха така, че да загубиш най-милото си, предполагах, че страхът, който всявам, ще те държи далеч от желанието за възмездие. Ти обаче реши да се надигнеш и да раздаваш правосъдие. Син за син. Само че след това аз започвам да се чувствам ощетен и колелото се завърта. Време е аз да отнема отново нещо твое…

— Нямаш какво! — извика дядо Атанас и моментално съжали за казаното.

— Мислех те за по-интелигентен, а ти се оказа поредният ограничен човек от село. Но какъв да си… Наистина ли си толкова наивен, наистина ли помисли, че ще ме изгониш? А нима не се сети, че дори да не бях аз, щеше да дойде някой друг с моите възможности?

— Но аз… — почна старецът, обаче спря, прекъснат от заповедно вдигнатата ръка на мафиота.

— Няма „но“. Българското село умира — това е неговата орисия. Младият живот се стича в града, а там законите са други. Единственото, което се очакваше от вас, селяните, бе да кротувате, но — не! Проклетият ви балкански дух!

В полезрението на дядо Атанас се появи друг мъж — един от бабаитите на Радоев. Мафиотът се обърна към него и му прошепна нещо, което старецът не успя да чуе. Горилата се отдалечи, а шефът му продължи:

— Горен Ручей е мъртъв и причината за участта му си ти. И ако не ми вярваш, сега ще ти покажа.

Радоев тръгна към него, но после го заобиколи. Чу го как се качва на каруцата. После някой подвикна, конете изцвилиха и потеглиха напред. И когато тръгнаха, влачейки се след тях, дядо Атанас с ужас разбра какво е имал предвид Радоев.

Снегът беше кървавочервен, а отстрани на пътя се търкаляха трупове…

Дядо Атанас виждаше телата на съселяните си.

Изкривени, разсечени, разчленени — нахвърляни по улиците на селото. Навсякъде бяха текли алени реки от кръв. И докато каруцата обикаляше из Горен Ручей и тялото на вързания за нея старец се удряше по каменистия заснежен път, дядо Атанас осъзна — това, което виждаше, не беше кошмар.

В очите на труповете имаше болка, страх, безумие. Някои бяха измъчвани, други явно бяха видели смъртта си по-бързо. Дядо Атанас почти не чувстваше тялото си, пребито от влаченето по ледения калдъръм. Не от това го болеше обаче, а от целия кървав облик на селото. Явно труповете не бяха достатъчни за мафиота — въздухът, носещ зловонията на разлагаща се плът, довя и пушек. Радоев беше запалил няколко къщи и димът се стелеше.

Наистина щеше да заличи селото.

И наказанието за дядо Атанас беше да гледа цялото това унищожение.

Пътешествието продължаваше. Виждаха се още и още тела. Не само на съселяните му, но и на техни роднини и приятели, дошли от града да прекарат празниците с тях. Сърцето на стареца се разтуптяваше още повече от това, че никъде не вижда съпругата и внучката си — едничките му останали свидни същества.

Каруцата, влачеща стареца, довърши обиколката на окървавеното и опожарено село. Дядо Атанас беше започнал да губи съзнание. Тялото му беше натъртено и ожулено на много места и кървеше. Конете поеха нагоре по хълма към златния кръст. Влачещият се отзад старец така се блъсна в една издатина на пътя, че счупи ребро.

Усети как въздухът не му достига.

Разумът му сякаш се разпадаше на парчета — единственото, на което можеше да се надява, бе да умре бързо. Раната, която получи, щеше да го довърши, макар и не веднага…

Каруцата спря на хълма с кръста.

Радоев слезе и побърза да развърже дядо Атанас. Изкривеното му тяло показваше, че пораженията, които е претърпял по пътя, са достатъчни, за да не може да се съпротивлява. Мафиотът кимна на охранителя си и той също слезе от каруцата. Грамадният мъж вдигна дядо Атанас и понесе тялото му към кръста.

Погледът на стареца отдавна беше съвсем мътен. Сега единственото, което можеше да различи, бе огромното златно разпятие и семейството си под него.

Видът на плачещата стара жена и на парализираната му внучка сякаш го върна обратно към живот. Той извърна леко глава към Радоев и със сетни сили му каза:

— Пощади ги. Моля те! Те не са виновни.

Охранителят пусна стареца на земята.

— Погледни ги за последно. Това е участта, която съм им подготвил. Защото смъртта невинаги е единственото справедливо наказание.

Преди мракът да го обгърне напълно, старецът видя как хората на Радоев хвърлят жена му и внучката в прясно изкопан ров до златния кръст. Дядо Атанас започна да се дави и гърчи все повече и повече, докато накрая смъртта не го победи окончателно. Угасналият му поглед остана вперен в рова, който хората на Радоев вече зариваха…