Делиян Маринов - Последните българи

Бяха го нападнали и изненадали.

Хората му извадиха оръжията си. Бяха професионалисти с богат стаж на улицата.

Докато куцукаше към залата за гости, Радоев за първи път в живота си истински бе притеснен. Дори когато го бяха простреляли в десния крак, не се беше разтревожил толкова, колкото сега. Защото животът на сина му беше застрашен…

Когато нахлу с горилите си в залата, мафиотът беше почти сигурен, че там ще свари хора на Илиев — най-големия му конкурент в трафика на наркотици.

Вместо това там имаше един-единствен нападател.

— Какво да правим, шефе? — каза един от бодигардовете. — Само един е.

— КОЙ?! — изрева Радоев и изблъска охранителя, така че да мине пред него.

Тогава го видя.

Дядо Атанас — един от пазачите на златния кръст. Стоеше в другия край на залата с карабина в ръце, а в краката му лежеше тялото на Алексей.

— Не го убивайте! Искам го жив! — нареди Радоев, а коленете му се подкосиха и той тръгна да се свлича към земята.

Двама от хората му веднага го подкрепиха, а другите се стекоха към нападателя. Той ги очакваше, замръзнал на мястото си и с празен поглед. След като го обезоръжиха, с няколко удара охранителите успяха да изпратят стареца в несвяст.

Дядо Атанас отвори очи. Ярката слънчева светлина го заслепи и той ги присви. Последното, което си спомняше, беше как стои на пост под кръста и пие от ракията на Гюзлемето. След това всичко беше мъгляво, образите — неясни и размазани в съзнанието му. Тъпа, пулсираща болка изпълваше цялата му глава.

Наложи си да отвори очи отново. Разпозна центъра на селото. Лежеше по гръб, а ръцете и краката му бяха вързани и закрепени със сизал за една каруца. Поставен в полулегнало положение върху земята, с ръце над главата, нямаше как да мърда. Единственото, което можеше да прави, беше да гледа напред.

Тогава видя Радоев. Стоеше смълчан и умислен. Лицето му беше като изсечено от скала. А чувствата, скрити зад него, бяха трудно различими.

Остра болка сряза дядо Атанас в главата.

При все това, осъзнаваше, че махмурлукът е най-малкият му проблем. Постепенно образите от изминалото денонощие започнаха да го застигат. Старецът си спомни и прехода през селото, и навлизането в имота на мафиота.

Спомените се връщаха, а заедно с тях се надигаше и страх в гърдите му. Беше нахлул и открил огън. Беше избил невинни хора, а освен тях беше стрелял и по…

— А, ти се събуди — каза Радоев с тих глас. — Мислех, че ще проспиш деня. Е, Весела Коледа.

Дядо Атанас се опитваше да размишлява, но надвисналата над него прегърбена едра фигура, приковаваше цялото му внимание.

— Няма смисъл да му мислиш много-много. Стореното е сторено, Атанасе. Ще ти кажа само едно. Надявам се, че ме слушаш добре.

Старецът кимна едва и облиза устните си. Осъзна кое в Радоев го е плашело винаги. Спокойствието. Мафиотът дори след трагедията, сполетяла семейството му, се владееше. И макар Радоев отдавна да имаше болно сърце, което често го караше да чувства немощ, сега изглеждаше по-жизнен от всякога. Не излъчваше нито гняв, нито омраза. Гласът му беше твърд като стомана и по-студен от почвата, върху която старикът лежеше.

— Някои неща в света са подредени и изчислени и ние, хората, не можем да ги променим, колкото и напъни да правим. В това сигурно си се уверил — Радоев замълча за момент, след което започна да крачи напред-назад пред стареца. Погледът му минаваше през дядо Атанас, сякаш мислите му бяха много, много далеч.

— Вие, българите от село, не осъзнахте, че светът се върти и че се развива. Че патриархалните ви ценности вече нямат стойност. Че това, което е било, вече няма да го бъде.

Радоев се спря на едно място и погледна Атанас.

— Ти наистина ли си помисли, че нападайки дома ми и убивайки сина ми, ще възродиш Горен Ручей? Наистина ли си мислеше, че ще ме сплашиш, че ще ме изгониш? И че всичко ще е както преди — мафиотът отново замълча и започна да рови в един от джобовете на сакото си. Оттам извади черна кутия, издърпа една пура и я запали.

— Хан Крум е пропуснал нещо, правейки законите си. Принципът „Око за око, зъб за зъб“ може и да изглежда примамлив за онеправданите, но той поражда един порочен кръг. Защото, виждаш ли, синът ми — несъзнателно, под въздействието на наркотици — блъска с колата си твоя син. Твоето свидно момче умира заедно с жена си, а внучката ти остава парализирана. И ти започваш да копнееш за отмъщение. Задържаш го в себе си и изведнъж — бум! — Радоев плесна с ръце. Докато говореше, в гласа му се беше появил театрален, но добре премерен патос. Това накара дядо Атанас да потрепери, защото осъзна, че мъжът, лишен от емоции, може да е много по-опасен от този, който ги има.