Делиян Маринов - Последните българи

Годините обаче донесоха промени.

Атанас Гайдаров беше достигнал средната възраст, когато електрониката навлезе. Хората вече не се нуждаеха от гайдата му, а той изгуби насъщния си. Децата му бяха избягали в Етрополе да дирят щастието си, а той започна да работи каквото му попадне. Беше минал и през свинарството, и през пастирството. Беше строил къщи. Ръцете му забравиха какво е да пипат гайда, но за сметка на това останаха сръчни и ловки…

Годините минаваха. Дядо Атанас остаряваше заедно с обичната си съпруга, която вече едва-едва се оправяше с къщната работа. А когато мафиотът дойде в селото и досъсипа всичко, животът на стареца рухна изцяло.

И ето къде беше сега. Пазеше петметров златен кръст на омразен човек, който му плащаше толкова, че да не умрат от глад. Той, бабата и внучката…

Дядо Атанас заплака. Мислите отново го бяха завлекли към бездната на отчаянието. Ракията също бе започнала да му действа. Главата му се замайваше, а страданието му се отприщваше. Старецът, положил ръце на карабината, ридаеше с пълна сила.

— Защо, Господи, защо ни го причини? — изплака сподавяния си въпрос.

През последния час небето беше помътняло дотолкова, че слънчевите лъчи вече идваха съвсем слаби.

Дядото продължаваше да хлипа и да отпива глътка след глътка ракия.

Безвъзвратно пропадналият му живот… Ако не беше семейството, досега да се беше хвърлил от някоя скала. Това непосилно битие…

Атанас не можеше да продължава да живее с това бреме.

Надигна се отново, изпивайки последните глътки ракия от първия буркан на екс. После го запрати към златния кръст. Бурканът се счупи на малки парченца, а дядо Атанас изкрещя:

— Господи! Опрощение от теб няма да диря. Но помили поне Диляна!

Стражът се обърна и тръгна към селото, изоставяйки поста си.

Гъсти облаци се скупчиха в небето, заличавайки последния спомен от ясното време преди обед.

Предстоеше буря.

Другата буря — в душата на дядо Атанас — насъбирана не три, не дори пет, а много повече години; също беше на път да се освободи.

Старецът вървеше из сгушеното в сняг село и се оглеждаше. По улиците нямаше жива душа. Подир малко мина покрай собствената си къща. Отвори леко желязната врата и се промуши в двора. Вятърът го биеше от всички страни. Навлеченият отново кожух и изпитото количество ракия притъпяваха усещането за студ. Старикът се приближи към един от прозорците и изтри натрупания по него скреж. Въпреки че прозорецът беше запотен от вътрешната страна, дядото се вгледа и му се стори, че успява да разпознае силуетите на бабата и внучката им. За момент му се прииска да се втурне вътре при тях.

Отпи нова глътка от вече преполовения втори буркан ракия.

Не! Нямаше да си позволи подобна слабост. Атанас знаеше, че веднъж влязъл при двете, сантименталността ще го повали. А точно сега трябваше да бъде силен. Обърна гръб на къщурката си и излезе.

Радваше се, че поне ги е видял. Съзнанието му беше помътнено от изпитото количество ракия. Едно нещо обаче сияеше като факла в алкохолните мъгли, стиснали съзнанието му.

Светлина, която щеше да следва уверено и твърдо.

Беше дошло време да действа. Дядо Атанас бе решил, че е време да сложи край на тази орисия.

Навън вече се бе смрачило, когато старикът прекрачи огромната порта, водеща към имението на Радоев. Докато пристъпваше бавно в двора, по каменната пътека, дядо Атанас за пореден път си даваше сметка, колко нагъл е душманинът. Явно бе счел, че никой от селото няма да посмее да го нападне — нямаше охрана.

„Ега ти! — помисли си вече пияният старец. — За кръста мисли повече, от колко за себе си.“

Продължи тромавия си, но сигурен ход към вътрешността на имението. Погледът му също беше започнал да помътнява като небето, но за сметка на това дворът беше достатъчно осветен, че да може да различи множеството спрени коли. Музиката, носеща се от огромната къща, беше толкова силна, че разтърсваше цялата околност. Освен нея, отвътре долитаха и разнородни викове и смехове.

„Каква ти Бъдни вечер?! Ха! — помисли си Атанас. — Ще ви накажа за цялата прокоба, която донесохте на селото!“

Спря до входа на къщата и опъна последната глътка ракия. Тя наля в него още увереност. Високият старец усети нов прилив на енергия в жилите си.

Скверната музика, която идваше отвътре, взе да достига до мозъка му някак приглушено. Дядо Атанас затвори очи и се потопи в миналото си…

… Огромна поляна, високо в Балкана. Селски сбор. Всички родове наедно. Стотици хора, насядали по тревата. И всички вперили поглед в петимата, в центъра на поляната.