Делиян Маринов - Последните българи

Сините очи на дядо Атанас се навлажниха. Високият, слаб и жилав мъж вдигна скъсаната си на няколко места кожена ръкавица, за да попие сълзите. Не беше минал и половин час, а емоциите се бяха отключили и завладели цялото му съществуване.

Къщички с димящи комини и светли прозорци. Лай на кучета и смях на жени, излезли да поклюкарстват. Пукот на пушки в далечината, сигнал за поредния щедър улов, който ловците ще споделят с цялото село.

Дядо Атанас се намръщи. Свали ръката си от карабината в скута му и с мощен замах си удари плесница. Трябваше да избяга от уютната прегръдка на миналото и да се съсредоточи върху настоящето. Беше поел поста и трябваше да варди това, което му бяха поверили.

Надигна се — хем да се огледа, хем да раздвижи и стопли тялото си, тъй като бе почнало да се сковава от студа. Направи кратка обиколка на мястото, което пазеше, и като не видя нищо съмнително, се върна да приседне до вече напълно изгасналия огън.

Небето, напук на студа, беше сравнително ясно. Нещо, което дядо Атанас очакваше. Беше се наваляло за две зими. Първите слънчеви лъчи, макар и оскъдни, вече се спускаха над околността. Седемдесетгодишният старец се чудеше колко ли ще се задържат и кога ли ще почнат да се топят снеговете.

Усмихна се на слънцето. Поне днес нямаше да трепери от студ.

То сякаш му отвръщаше. Светлината му го окъпа и макар въздухът да беше все още смразяващ, стражът почувства нейната топлина.

Нов ден. 24-ти декември. Светъл празник. Вдигнал глава, дядо Атанас отмести погледа си от слънцето и го спря на високия петметров кръст, който охраняваше.

Кръстът — също обгърнат от слънчевите лъчи — сияеше. Близо три човешки ръста, с обков от чисто злато. Дядо Атанас не можеше да спре да му се възхищава.

Толкова грамаден, толкова колосален. Толкова всепоглъщащ.

И макар това да беше поредното утро, в което старикът идваше на пост, той не спираше да се взира — в кръста.

Вече трета година…

Приблизително десетина години бяха минали, откакто мъжът, чиято собственост беше кръстът, пристигна в Горен Ручей и се установи в селото за постоянно. Дядо Атанас го помнеше много добре. Цялата околия се беше събрала в центъра и всички задружно се веселяха. Баба Светла, съседката му, даваше курбан за здравето на новото си внуче. Над сто човека имаше по улиците на селото. Щастие изпълваше въздуха и душите на всички.

И точно тогава се появи той — бизнесменът от града.

Беше паркирал черния си джип до фонтана и бе излязъл, заедно с други трима мъже. Макар че се държаха любезно, дядо Атанас още тогава почувства лека неприязън към тези хора. Сякаш мястото им въобще не бе тук. Тогава обаче, завладян от празничните чувства, потисна тези вътрешни тревоги и заедно със съселяните си прие радушно новопристигналите.

Радоев, така се казваше мъжът, беше дошъл, за да си намери хубав имот, където, по негови думи, да идва със семейството си на почивка. Празни къщи в Горен Ручей тогава нямаше, затова мъжът беше на път да се откаже. За негов късмет обаче, се оказа, че баба Рада, останала отрано вдовица и изпратила едничката си рожба на гурбет в Русия (а тя пък се залюбила и останала там), е съгласна да продаде, при това почти без пари, къщата си, заедно с намиращите се около нея тридесет декара прилежаща земя. Единственото й условие беше бизнесменът да се грижи за къщата и двора.

Е, самата баба Рада почина още на следващата година и точно тогава за първи път нещата започнаха да добиват повече яснота и да се влошават. Кратките посещения на бизнесмена и семейството му, първоначално през два месеца, зачестиха на почти всяка седмица. Дядо Атанас си спомняше кристално онзи ден, когато в селото пристигнаха не една, а десет коли, от които наизлязоха множество хора. Имаше такива с костюми като самия Радоев, имаше и други, с по-обикновени дрехи, имаше и леко мургави, сякаш хванати от улицата.

След като пристигнаха, бе последвала седмица и половина на гуляи в имота на покойната баба Рада. През това време повечето селяни стояха настрана. Радоев и приятелите му бяха изключително шумни — и денем, и нощем.

Е, след седмица и половина си бяха отишли. Тогава спокойствието в селото се завърна. Хората изглеждаха така, сякаш камък е паднал от сърцето им. Всичко си беше постарому и никой не искаше да мисли много-много за случилото се.

Но още тогава нещо беше почнало да стяга гърдите на дядо Атанас. Лошо предчувствие, което го стискаше като питон — плячката си.