Делиян Маринов - Последните българи

Пристигнаха задъхани в двора пред старата плевня след час лудешки бяг. Сетне всички насядаха върху буйната трева. Наизвадиха от раниците си вафли и пакетчета семки и се заговориха. Само Захари стоеше настрана, прегърнал колене и погледът му се рееше в нищото. Слънцето напичаше здраво, а околността, обрасла с високи треви, из които бяха нахвърляни боклуци, беше изпълнена с жуженето на пчели и песента на щурчета.

— Е, приятели! Сега ще играем на „бащи“! — рече на висок глас изправилият се Самуил и размаха юмрук. — За Зарко да поясня — в тази игра всеки показва какво прави баща му. Свитото в края на отъпканата полянка момче леко стъписано попита:

— Каква е целта на тази игра?

— Ами ще видиш! Сега ще покажа. Всички да затворят очи!

По сигнал децата послушаха командата на високото чернокосо момче. Някои дори поставиха ръце пред лицата си.

— Е, готово! — възкликна след малко Самуил.

Когато останалите отвориха очи, видяха съученика си, хванал в ръце дълга пръчка и застанал в бойна поза.

— Татко ми е войник! — изкрещя той и с подскоци се озова срещу Тихомир. — Той се бие с лошите на изток! Има над десет медала!

Другите деца закимаха усмихнати. Само Захари гледаше вяло.

— Аз съм следващият! — изкрещя Стоянчо и стана, избутвайки изправения си съученик.

Трябваха му няколко минути, за да се подготви. Сетне, когато беше готов, другите отвориха очи.

— Моят татко е пилот — крещеше детето, въртейки се в кръг с разперени ръце. — Той лети по целия свят!

Децата изкрещяха възторжено и се изправиха дружно, присъединявайки се към въртящото се хлапе.

Скоро всички без Захари се бяха увлекли в играта, всеки имитиращ родителя си. Постепенно се бяха преместили в самата плевня, увлечени в това да се катерят, да търчат, да подскачат, издавайки различни звуци като бибиткане, конско цвилене и какво ли още не. Срамежливото момче стоеше настрана и все още не се включваше в играта.

— Хей, ела при нас — подвикна му Самуил с широка усмивка.

— За какво съм ви? — попита Захари. — Та аз съм скучен.

— Не си! Хайде, ела да се забавляваме! — обади се Петърчо.

В същия момент другите хлапета прекъснаха забавата си и наобиколиха мрачното си другарче. Лицето на Захари беше бледо, а погледът — унил.

— Не… мога! — рече то срещу питащите им лица.

— Абе как така не можеш! Я идвай! — подкани го Самуил и понечи да го дръпне за ръката, но Захари се запъна.

— Оставете ме на мира! Не искам! — изкрещя момчето и очите му се напълниха със сълзи.

Самуил обаче не се трогна.

— Ти май си нещо сбъркан. Твой ред е да играеш — приближи се до Захари, стиснал юмруци.

— Искам да си ходя! Искам при мама — изхлипа Захари. Той заотстъпва, а децата, предвождани от Самуил, го последваха. Тялото на разплаканото дете се разтрепери.

— Пуснете ме! — изкрещя то, когато усети как гърбът му се опира в една от стените на плевнята.

— Няма къде да бягаш, пикльо. Дръж се като мъж! Знаеш ли баща ми какво прави с военнопленниците, а?

Ненадейно Самуил изстреля юмрука си към лицето му. Другите стояха застинали.

— Когато някой откаже да съдейства на татко, той прави така! — рече с груб тон високото момче и отново стовари пестника си. От удара носът на Захари започна да кърви.

— Моля те, искам просто да… — помоли малчуганът, но получи нов удар, този път в зъбите.

— Ще играеш! Чуваш ли? — изкрещя Самуил и започна да стоварва ритмично ударите си един след друг.

— Добре! — изкрещя след малко Захари.

Сетне децата заотстъпваха назад, за да направят място на съученика си. Лицата на всички, включително и на Самуил, бяха грейнали.

— Ето, виждате ли! Боят винаги помага. И изгражда характера! Така казва татко! А него така са го учили още в казармата! — изпъчи се гордо високото хлапе, доволно, че е успяло да накара Захари да играе.

Момчето се отдръпна към центъра на плевнята. Другите, наредени в полукръг, седнаха върху дървения под, покрит на места със сено, и впериха очи натам. Намираха се на не повече от десетина стъпки от него.

— Надявам се, няма да побегнеш — рече Самуил, слагайки ръце пред очите си. — Защото татко е добър и в преследването на бегълци. А ако знаеш тях как наказва…

— Моят татко също е гонил престъпници. Знаете ли вечер какви истории разказва от районното. Тръпки ще ви побият — обади се Тихомир.

— Не помня много баща си — започна да разказва Захари от центъра на плевнята. — Това, което ми е останало като спомен от него, е малко. Сега ще ви покажа.