Делиян Маринов - Последните българи

Бай Стоимен проследи с поглед кървавата диря — на белотата на снега аленият цвят се виждаше отчетливо. Докато поемаше по нея, старецът не спираше да псува наум.

Пустият му с пуст Учител! Уважено право и принципи… Какви глупаци бяха да вярват, че с единствения им останал куршум ще свалят кафявата мечка. Дори да беше уцелена в сърцето, шансовете си оставаха минимални.

„Проклети пушкала“ изплю се Стоимен и стисна още по-силно копието си.

Беше зима, а в този сезон мечките не се ловяха с кучета и огън. Единственият шанс за мъжа да премахне звяра, беше да навлезе в бърлогата му.

Също както в отминалите дни на детството му, когато го бяха включвали в хайки. Само че тогава времената бяха съвсем други…

Животът в село Жерка бе процъфтявал по времето на бай Стоименовата младост. Овцевъди, тъкачи, тютюнопроизводители. Различните родове — всеки поддържащ собствен занаят — правеха така, че в китното родопско местенце да има изобилие от блага и живот. За седемдесетте си години обаче старецът бе видял възходите и паденията на джебелското село. Постепенно различните занаяти бяха замрели, а с тях и практикуващите ги фамилии. Младите един по един се изтеглиха в съседните по-големи села и градове. Спряха да функционират локалните магазини. Поддържаната и обработвана земя беше превзета от бурени, а къщите се превръщаха в призраци. Пътищата се разрушиха напълно. Селяните се топяха, а в планината и високите гори започнаха наново да се въдят мечки, вълци и други хищници, които с всяка година освирепяваха за повече храна и вече слизаха в Жерка да нападат оредяващите стопанства. Година след година овцете, останали наследство от рода му, се топяха.

Съседните стопанства също запустяваха. Дивото се надигаше и хищно поглъщаше това, което беше останало от селото.

Докато накрая не останаха четирима: Стоимен, жена му — баба Донка, Кунчо и Учителя. И макар да бяха заживели заедно и да бяха оцелели вече три зими под един покрив, терорът от кафявите мечки продължаваше да нараства.

Ето защо той трябваше да я убие. Не само заради козината, с която щеше да направи нов кожух на Учителя и не само заради месото и мазнината й.

А и за да оцелеят.

Кървавата диря доведе бай Стоимен до една от пещерите в подножието на Вейката. Високият връх се извисяваше над стареца като бесило, на което да се покачи и да се отърве от тегобите си.

Тази нощ щеше да се реши всичко.

Доколкото му беше известно, мечките бяха едни от животните с най-бавен метаболизъм. Бай Стоимен смяташе, че ще отнеме време, докато куршумът я отслаби наистина. Можеше да постои няколко часа и да я изчака дори да заспи, след което да я разпори. Нощта обаче ставаше все по-студена, а ловджията усещаше как отварата от гръмотрън губи ефекта си. Крайниците му се вкочаняваха. Освен това, макар да му беше сторила десетки злини, мечката заслужаваше достойна смърт. В битка.

Възрастният мъж стисна още веднъж дървената дръжка на копието си. Гордееше се с ръчно изработеното си оръжие, за чиято направа беше лишил стария орех от плодовития и здрав клон.

Старецът пристъпи в пещерата.

В бърлогата на звяра миришеше на кръв и мърша. За щастие, дупката на мечката беше плитка, а луната зад гърба на бай Стоимен — пълна. Отварата от очанка, която беше изпил след тази от гръмотръна беше подсилила зрението, което така или иначе цял живот не го беше изоставяло. Също така той сякаш усещаше и топлината на мечото туловище.

Звярът изрева и се нахвърли срещу натрапника. Възрастният мъж, естествено, очакваше подобна рязка и настървена атака и успя да се хвърли и изтъркаля настрани.

Явно изстрелът на Учителя не беше чак толкова лош. Изглежда инстинктите на мечката бяха притъпени от болката и тя не успя да предугади какво е намислил бай Стоимен.

С ловко движение ловджията се изправи. В същото време мечката, усетила изплъзването на противника си, се обърна и се вдигна заплашително на задните си крака срещу него. Бай Стоимен чакаше точно този момент. Хванал копието си с две ръце, се нахвърли срещу незащитените гърди на звяра. Дали от заледения участък или от събралата се на локва кръв на мечката, старецът се подхлъзна и острието на копието му килна надолу, ръгвайки животно в корема, а не в сърцето, където се бе прицелил. Бай Стоимен падна на колене, но съумя отново бързо да се изправи точно когато мечката се нахвърли върху него. Огромната й лапа попадна в гръдния му кош. Ударът беше толкова силен, че отпрати ловеца в една от каменните стени на пещерата. Главата му срещна един от издадените ръбове. В яростта си обаче животното се бе донанизало на копието, чието метално острие разкъса част от жизненоважните му вътрешности.