Делиян Маринов - Последните българи

„Ачо! Ачо търся, милото ми момче.“

Мъжът кликна върху паузата. За момент в главата му се роди недоумение. След това в стаята връхлетя младата асистентка, носеща бутилка бърбън в едната си ръка и съд с лед в другата.

— Е, палавнико, готов ли си за кратка почивка?

Той още беше озадачен, но полюшващата се гръд от дълбокото деколте на девойката го изскубна от мислите му. Все пак реши да пусне съобщението отново.

„Ало, миче, кажи на Ачо, че Спаска го търси.“ Спаска? Коя пък беше Спаска? Нямаше време да мисли много-много. Имаше половин час да се позабавлява, преди пак да се влее в света на акциите и кариерата си. А и в крайна сметка вече не беше Ачо. От няколко месеца насам се беше простил и с родното си име — официално бе Стивън.

И нямаше нищо, което да го свързва с онази кофти страна, която на младини се беше опитала да разбие мечтите му…

Още преди да чуе стъпките и да види задаващия се силует, бай Стоимен долови миризмата на изпотеното му тяло и отдавна покрития с плесен вехт ямурлук. Крачките на Учителя (както беше прякорът на съселянина му и негов ловен другар) бяха бавни и отмерени. Стоимен не сваляше сините си очи от едва влачещия се насреща старик. Отварата от коприва отдавна вече не вършеше работа за отмалелите кости на близо осемдесетгодишния мъж.

Когато се изправиха лице в лице, кротко седналият на заскрежения объл камък Стоимен преглътна. В студения въздух се носеше още една миризма.

Страх.

— Завардих я при Мръсния вир, оттам ще видиш и дирята й — рече Учителя и наведе глава.

Бай Стоимен ясно осъзнаваше, че мъжът не иска да го погледне. Старият ловджия знаеше защо. Едно време би го укорил или дори избъзикал, но положението, в което се намираха, не позволяваше такова отношение. Ето защо Стоимен просто се надигна ловко и потупа Учителя по рамото.

— Връщай се при Донка и Кунчо. Вълците със сигурност са усетили какво се случва, най-малкото са надушили кръвта. В случай че нападнат, Кошарата ще има нужда от още един човек.

В далечината, откъм Буковия лес, се чу воят на десетки вълчища. Стоимен преглътна отново. Небето постепенно потъмняваше, а севернякът засилваше повеите си.

Нямаха много време за губене.

Изведнъж Учителя започна да ридае. Избилата влага от очите намокри бузите и брадата му.

— Изстрелът в стомаха е позор за ловеца — рече накрая с хрипливия си глас.

Бай Стоимен знаеше, че каквото и да отговори на съратника си, срамът, който изпитваше, никога няма да намалее. Ето защо го притисна силно в обятията си.

После се обърна и грабна лежащото на снега самоделно копие.

— Отивай в плевнята, преди зверовете да са се спуснали! Аз ще я довърша — бяха последните му думи, преди да поеме към притъмнялата гора. Отвъд нея се намираше мястото, където Учителя беше ранил кафявата мечка.

За седемдесетгодишната си възраст бай Стоимен чувстваше неимоверна сила и енергия. Знаеше, че адреналинът е причината. Още когато правеха кроежи как да умъртвят мечката, старецът подозираше, че планът няма да успее. Докато вървеше в леса и размишляваше, не пропускаше да следи внимателно околната обстановка. Вярно че зимата беше сезон, в който някои обитатели на гората спяха, но сега наистина всичко беше притихнало. И макар коварният сезон вече да се отдръпваше, признаците на зараждащия се наново живот бяха нищожни. Докато крачеше ловко и предпазливо, бай Стоимен си мислеше, че природата вече не е същата. Законите й се меняха и затова беше виновен човекът, който я съсипваше с дейността си.

Покритата с едри преспи полянка до Мръсния вир, вече се виждаше. Бай Стоимен забави крачка и започна да се оглежда. Заедно с падащия мрак ставаше все по-тихо. Старецът успя да успокои тежкото си дишане. Трябваше да се слее напълно с нощта.

Когато се озова до полузамръзналия извор, където мечката явно беше търсила храна, бай Стоимен видя кръвта.

Сега единственото, което чуваше, беше лудо биещото си сърце.

Огледа набързо мястото. Видя ясно и отчетливо кътчето, където Учителя беше заложил хванатия по-рано заек. С периферното си зрение забеляза и дървото, където съратникът му се беше качил, в очакване на мечката. Стоимен се смръщи при мисълта за това, как при качването и слизането Учителя само е влошил състоянието на десния си крак. Разстоянието между заложената примамка и дървото не бе никак малко и макар Стоимен да беше настоявал той да стреля, другарят му бе категоричен. Заради едната гордост и някогашно реноме на най-добър ловец в околията куцият и твърдоглав старец бе упорствал той да убие животното.