Делиян Маринов - Последните българи

Последното, което Стоимен видя, преди черната пелена да се спусне над взора му, беше строполяващата се мечка, която все пак бе успял да надвие. Кротка усмивка озари сбръчканото измъчено лице на стареца.

Славна, но и в същото време заслужена смърт. Макар набезите на звяра да бяха унищожили голяма част от стадото му, той беше видял сметката на останалите мечки в околността, част от които вероятно от нейния род.

Такива бяха законите на дивото, което се беше възродило. Още и още млади хора напускаха селата и оставяха възрастните си роднини на произвола. Природата подивяваше, зверовете се множаха, а оцелелите нямаха друг избор, освен да се борят. Защото за тях родният дом беше всичко.

Бай Стоимен усети как белият му дроб започва да се пълни с кръв. Ударът на мечката бе счупил ребро и то го бе разкъсало отвътре. Оставаха му последни глътки въздух. Нямаше сили да отвори очи, но мислите го понесоха към ранната утрин, в която бе издоил четирите останали овчици. Старикът бе излязъл пред кошарата и се бе вгледал към небето, откъдето очакваше скоро да се появят пристигащите от юг птички. Макар че зимата бе продължила по-дълго, хората бяха успели да оцелеят. Пролетта щеше да дойде, вълчищата постепенно да се преместят в своите си територии, където да дебнат дивеч.

Аз изпълних своя дълг.

Защитих дома и семейството си.

Часът беше точно 13:45 и звънецът удари в наполовина пълната класна стая. Звукът му беше придружен от превъзбудените и весели гласчета на учениците, дошли на последния за тази година учебен ден.

— Добре! 3-ти „б“ клас! — плесна с ръце учителката. — Ще се видим през септември, а дотогава — умната, и да си прочетете книгите от списъка.

— Добре, госпожо Макавеева! — изчуруликаха в хор хлапетата и занаставаха от чиновете си.

Класната стая беше огряна от топлите слънчеви лъчи на юни. Оранжевата светлина, пропускана от широките прозорци, къпеше в мекотата си.

Докато няколко от третокласничките бяха наобиколили облечената в дълга пола и с прибрана на кок коса, учителка, обсъждайки списъка с книги за лятото, друга група деца се беше скупчила в един от ъглите на стаята. Четирите момчета обсъждаха нещо толкова оживено, че гласчетата им наподобяваха жужене на пчелен кошер.

— Мен ще ме карат към града довечера — рече Стоянчо леко напрегнато.

— А пък ние с татко и мама утре ще тръгваме към Милано на екскурзия — обади се русолявият Тихомир.

— Е, приятели, значи имаме едва четири часа за игра — извиси се гласът на най-високото от децата — Самуил. То беше лидер на малката групичка.

Докато малчуганите говореха, стаята се беше опразнила. Освен четиримата; седнало на чина си, имаше и още едно хлапе, което беше забило нос в тетрадката, драскайки нещо вътре. Името му беше Захари.

Изведнъж хлапетата обърнаха глави към него.

— Зарко! Искаш ли да дойдеш с нас? — попита Самуил.

Момчето не го удостои с отговор. Високият тръгна към него.

— Ей! Извинявай, задето ти напълнихме раницата с конски фъшкии онзи ден. Беше шега! Ние наистина искаме да си играеш с нас.

Захари вдигна сините си очи от тетрадката и погледна съученика си. Изражението му беше каменно.

— Мислим да ходим при старата плевня. Ела! — обади се Петърчо, луничаво къдрокосо момче с едри бузи.

Захари въздъхна.

— Какво ще правим там? — попита с тихия си и плах глас.

— Ще ти покажем една от нашите игри — отвърна Самуил, вече на сантиметри от него. — Е, идваш ли?

— Добре — промълви Захари и се надигна, затваряйки тетрадката си. Преди кориците да се съберат, Самуил ясно видя десетките нарисувани черепчета, които вместо очни кухини имаха хиксчета…

Дамяново беше сравнително голямо село. Жителите му бяха достатъчно, че на територията му да функционира училище. Освен това в селото имаше лекар, местна полиция, няколко бакалии и странноприемници, разположени в различните махали. Повечето от мъжете и жените на средна възраст работеха в близкия град, най-вече заради големия завод там. За децата обаче целият свят се ограничаваше със селото. Когато имаха свободно време, обичаха да ходят до реката, да ритат топка на някое от игрищата, да играят на стражари и апаши по улиците или да изследват изоставени сгради. Една от тях беше старата плевня зад мандрата. От училище малчуганите се отправиха натам за последните игри, преди лятото да ги отвее в различни посоки извън селото.

Първо започнаха с гоненица, която премина в боричкане между по-активните от тях. Захари обаче като че ли се социализираше по-трудно. Макар да го бяха поканили, децата все още страняха от него, тъй като момчето не говореше с почти никого в училище, беше все умислен, мълчалив. Бележките му бяха слаби. Самият Захари беше пристигнал с майка си в селото наскоро, едва преди половин година, и никой в Дамяново не знаеше почти нищо за тях. Неуспели да приобщят момчето, съучениците му бяха започнали да му се подиграват и да го тормозят. И макар сега да го бяха поканили, децата знаеха, че това не е достатъчно, за да го накарат да се почувства един от тях.