Делиян Маринов - Последните българи

Едно по едно децата затвориха очи и зачакаха.

Минаха няколко минути, в които се чуваха само стъпките на Захари и тук-там поскърцване на някоя изгнила дъска.

— Е, да отваряме ли? — попита нервно Самуил.

— Още не! Изчакайте! — чу се гласът на Захари, последван от шума на нещо обемисто, което изглежда той търкаляше.

Сетне минаха няколко секунди в тишина, а след тях се чу пак леко скърцане. Тогава децата чуха гласа на Захари:

— Сега!

Всички заедно отвориха очи и онемяха.

Техния съученик, същия, когото Самуил беше успял да разреве. Същото момче, което бяха принудили да играе с тях. Стоеше в центъра на плевнята, покачено върху дървена каца. Стойката му бе някак смирена, а ръцете — прибрани зад тялото. Малчуганите не бяха очаквали подобна гледка. Погледите на всички бяха приковани във врата на Захари, натикан в примка от въже, чийто край беше завързан за една от подпорните греди на плевнята.

— Последния път, когато видях татко, той направи ето това — с тези думи Захари изрита кацата и тя падна на пода с трясък.

— Не! — изкрещя Самуил, започнал да осъзнава какво се случва. Надигна се светкавично и се хвърли към висящото и гърчещо се тяло. Другите също скокнаха към Захари, но колкото и да се суетяха около него, не успяха да го свалят. Въжето, намерено някъде в плевнята, беше затегнато прекалено здраво.

Минути по-късно конвулсиите на безжизнения торс бяха стихнали, а децата стояха около него с изкривени в ужасени гримаси лица.

Все още напълно недоумяващи.

Току-що Захари се беше обесил пред тях. Сърцата им биеха ожесточено и с всеки удар те осъзнаваха все повече какво се бе случило. Всеки удар засилваше чувството за вина, което изпитваха не защото го бяха подтикнали към фаталната игра, а за всичкия тормоз, на който го бяха подложили досега. Вина, която щеше да ги преследва дълго. Може би до момента, в който щяха да пораснат и да се превърнат в същите бащи, на които подражаваха. Но дали щяха да са бащите, за които мечтаеха, или животът щеше да ги смачка и провеси на някоя скърцаща греда…

Кой знае?

Слънцето продължи да огрява запуснатата местност още няколко часа с безпристрастните си лъчи. Сетне прехвърли близкото било и отстъпи място на задаващата се нощ, която погълна в лепкавия си мрак старата плевня, прегърнала последните отчаяни мигове на една изгубена душа.

Ранното утро на двадесет и четвърти декември посрещна дядо Атанас със студ и вятър на поста му. Беше шест ча̀са, затова и небето все още имаше тъмен обков. Дядо Атанас, свит в дебелия си кожух, кимна едва доловимо на другия мъж, който бе изкарал нощната смяна и седна до него.

— Как е, Ставре?

— Все тъй, Атанасе — отвърна му мъжът със сънен глас.

Двамата постояха известно време така, споделяйки тишината на разбуждащия се ден. Несъзнателно дядо Атанас започна да рови с крак в пепелта на постепенно замиращия огън, който другият възрастен мъж бе запалил по-рано през нощта.

— Дали днес ще вали? — попита новопристигналият.

— Надявам се, не. Иначе ще те затр… — внезапна кашлица прекрати отговора на Ставри.

— Да ма затрупа дано. Ама не ще! Само ще вее днес и ще ме бръсне.

Дядо Ставри не му отговори. Вместо това се надигна, намести калпака си и кимна на колегата за довиждане. Беше станало време да си ходи.

Дядо Атанас, седнал на студената земя, му отвърна, след което го проследи с поглед. Тази нощ не беше валял сняг и въпреки това преспите по хълма си стояха прекалено големи. На места стигаха докъм метър и половина. Такава зима в Горен Ручей не бе имало от много лета. Докато гледаше как колегата му слиза надолу по хълма — бавно и тромаво — възрастният мъж се опита да си спомни кога за последно бе падал толкова сняг. Зимата лани беше минала без почти никакви снеговалежи. За разлика от сегашната, която беше започнала с продължителни виелици, направили непроходими пътищата около селото. За седмица дебелата снежна покривка отцепи Горен Ручей от света. Селяни от покрайнините бяха споменали, че дори има опасност от лавини.

Постепенно се развиделяваше, а дядо Атанас продължаваше все така да гледа в далечината. Фигурата на Ставри отдавна не се забелязваше, но цял Горен Ручей се откриваше пред погледа му.

Неговото малко селце.

Атанас продължаваше да се рее от настоящето към миналото, като с това постепенно изражението му посърваше. Спомените го връщаха в дни, когато животът не само за него, а за всички тях — неговите съселяни — беше по-лек. „Онези години“, както обичаше да ги нарича, бяха изпълнени с по-малко тревожност и по-малко неприятности. И колкото по-назад стигаха мислите му, толкова повече се сбръчкваше лицето на стария мъж. Пред очите му изникваха картини на селото — пълно с народ и добитък. Дори през зимните месеци имаше движение на хора. По поляните и горите пъплеха ловни дружинки, а по центъра играеха деца.