Делиян Маринов - Последните българи

— Как си, Гюзлеме? — попита дядо Атанас. — Носиш ли я?

— Ееее, га бре, Атанасей?

Краси Гюзлемето беше местният пияница. С десетина години по-малък от дядо Атанас, той бе известен с това, че почти не изтрезнява. Домашната ракия беше неговият начин да забравя за реалността. А фактът, че с всяка година качеството й падаше, показваше, че Краси задълбава все повече и повече в демоните си.

Малкото останали хора в селото бяха намерили свой начин да избягат от случващото се. Да не мислят за него.

Само дядо Атанас не можеше да се примири с безсилието си.

— Кусай — Краси подаде буркан и широката усмивка разкри изпочупените му зъби.

Стражът пое буркана, отпи голяма глътка, избърса устата с опакото на ръката си, изръмжа доволно и погледна доста по-ниския от него мъж, който заради късите си ръце и крака приличаше на жабок. После му върна буркана. Той също отпи от ракията и възкликна:

— Ееей! Горен Ручей, че се срине, но ракията му — нивга!

Дядо Атанас отново седна на коравата земя и тупна с ръка до себе си. Гостенинът му прие поканата и се настани до него.

— Абеей, Атанаска. Мафиозо нема ли да ти се кара, че пиеш на работа.

— А, ще се кара… Той сигурно е по-пиян от мен сега!

Краси се засмя и отново отпи юнашка глътка, след което побърза да подаде буркана към дядо Атанас. Течността се разля и опари гърлото на стареца. След секунди тялото му вече беше стоплено, сякаш беше пукнала пролетта, а не бе зима.

— Ореховица, нали? — попита стражът.

— Даа, знаеш го моя род с какво се слави!

Гюзлеметата, както им викаха в Горен Ручей открай време, почти четири поколения, бяха известни с ореховата си ракия — силна и със запомнящ се вкус.

Дядо Атанас отпи още веднъж.

— Как е Диляна? — попита Краси.

Като чу за внучката си, високият страж се смръщи. Лицето му стана отново мрачно.

— Хайде да не говорим сега за това.

Прекалено сериозният тон на стареца накара ентусиазма на приятеля му също да повехне. Обикновено усмихнатото лице на Краси сега помръкна. Реши да не задава повече въпроси, а вместо това започна да чопли носа си.

Няколко минути и двамата стояха смълчани на хълма. Тишината на селото, нарушавана единствено от лая на някое псе, сякаш ги поглъщаше. Дядо Атанас, приседнал с кръстосани крака, не трепваше. После несъзнателно започна да подръпва малката си снежнобяла брада.

Въздухът съвсем натежа.

— Е, я че те оставя — му каза по едно време Гюзлемето и се изправи.

Дядо Атанас му кимна, подавайки ръка на сбогуване. Краси стисна твърдата му десница и обърна гръб, нарамвайки торбата си. Не беше направил и крачка, когато се сети, свали пак торбата и извади нов буркан ракия от нея.

— Свършиха ли ти шишетата бре, Красе? — попита го с мрачна усмивка Атанас.

— Да. Па и за какво са ми? Аз пия директно от бъчвите! — отвърна мъжът, подавайки му втория буркан.

— Благодаря ти! И да знаеш, Радоев като ми даде надниците, ще ти я платя.

— Бел кахър — каза му Гюзлемето, след което потегли надолу по хълма.

Дядо Атанас остави буркана с ароматната напитка до себе си. После отпи от другия буркан, вече преполовен. Ракията беше приблизително шестдесет градуса. Пазачът вдигна глава, раздвижвайки схванатия си врат.

Погледът му отново се прикова към надвисналия над него златен кръст.

Толкова го мразеше, а осъзнаваше, че без него е загубен.

Защото, ако не се беше наел да поема една от смените и да го пази, той, жена му и внучката щяха да са умрели от глад…

А някога не беше така…

Дядо Атанас произлизаше от известен род — Гайдарови. Род, познат не само на Горен Ручей, но и на съседните села с изкусното владеене на гайдата. Неговите прадеди бяха едни от първите, разтърсвали Етрополския балкан с мощните си тонове. Талантът им да създават запомнящи се и затрогващи песни се бе предал през поколенията, стигайки чак до дядо Атанас.

Пазачът се връщаше с умиление към спомените от младините, в които свиренето на гайда беше напълно достатъчно, за да изхранва семейството. Заедно с баща си странстваха в околността — от селище в селище, от сбор на сбор. Навсякъде ги бяха приветствали с радост. Навсякъде ги бяха приемали и всички бяха споделяли покривите и трапезите си с тях. Достатъчно бе да свирят на курбана на някой по-знатен род, за да се завърнат в Горен Ручей спечелили достатъчно, та да не се налага дори да обработват земите си.

Но това беше по онова време. Когато всички селяни си имаха занаят, който да ги издържа. Когато семействата бяха големи. Когато недоимъкът не беше познат…