Делиян Маринов - Последните българи

Той също беше част от тълпата. Също — завладян от гледката, откриваща се насреща му. Петима гайдари — баща му, тримата му вуйчовци и дядо му. Всички те свиреха и изпълваха цялата околия с мощния тон на гайдите си. Беше толкова малък, едва десетгодишен, и не разбираше почти нищо. Единственото, което усещаше, беше как цялото му същество се изпълва с благоговение…

Не беше трудно, дори пиян, да се ориентира в къщата. Всъщност по коридорите беше тъмно и нямаше хора, а шумовете определено идваха откъм едно-единствено помещение в центъра на сградата. Дядо Атанас беше стъпвал веднъж там — това беше широкото помещение, в което мафиотът уреждаше пировете си. Прегърнал карабината, старикът се озова пред високата към три метра врата.

Отвори я.

През целия път насам дядо Атанас се бе надявал, че изпитата ракия ще превземе разсъдъка му дотолкова, че всичко да се случи автоматично. Обаче като застана на прага, се сепна. Това пред погледа му бе не само съвсем неочаквано, а сякаш надникна в друг свят.

Множество хора, налягали навсякъде. Голи девойки, овързани с въжета и различни ремъци, лазещи по земята. Навсякъде беше пълно с чинии — къде празни, къде отрупани с храна. Търкалящи се по пода бутилки и буренца допълваха гледката. В помещението имаше и различни машинарии, чието предназначение беше непонятно за стареца. Освен това навсякъде бяха разпилени банкноти.

Дядо Атанас за пореден път онемя при вида на стените, украсени с изящни тапети. Онемя и от огромните полилеи. Почти всичко в залата блестеше като златно.

Старецът отново се вгледа в хората. Всички му бяха непознати. Търсеше с поглед самия Радоев, но явно го нямаше.

Дори да го забелязваха, не му обръщаха внимание. Повечето бяха заети. И то с какво… Докато едни лежаха, едва мърдайки крайниците си в различни посоки, подобно на обърнати по гръб насекоми, други се бяха скупчили един върху друг, съвкупявайки се по различни начини.

„Мамицата ви!“ — изпсува наум дядо Атанас, който за седемдесетгодишния си живот не беше виждал подобни сцени.

За възрастния мъж оргиите бяха светотатство, кощунство. Той прехапа устни. В съзнанието му продължаваха да ехтят гайдите. Те му даваха опората, от която имаше нужда.

Старецът вдигна полуавтоматичната карабина, опря я на рамото си и започна да стреля напосоки.

Първите куршуми потънаха в най-близко намиращите се до него мъж и жена. Внезапно бликналата кръв опръска другите около тях. Дядо Атанас пристъпи смело, вадейки нови патрони от кожената чантичка на колана си. Докато презареждаше оръжието си, хората в стаята все още не осъзнаваха какво се случва. Множество премрежени погледи се обърнаха към него през дима, изпълнил стаята. Някои вдигнаха ръце, за да се предпазят.

Карабината беше заредена.

Дядо Атанас продължаваше да крачи смело напред. Ревът на гайдите продънваше главата му.

— Мамицата ви, изедници! — изкрещя. — Това е за Горен Ручей!

Прицели се отново. Този път изстрелите се забиха в главите на две млади момчета и едно момиче, дръзнали да се изправят. Нови пръски кръв обагриха в алено блюдата по масите. Хората в залата продължаваха да се движат едва-едва. Всичко се случваше като на забавен кадър.

„Какви, по дяволите, са тия?“ — помисли си, изритвайки изпречилата му се маса.

Беше очаквал хората да му се съпротивляват. Да се разрази меле. Вместо това се намираше сред безпомощни мъже и жени от всякакви възрасти. Съвсем скоро мястото щеше да заприлича на касапница. Дядото извади нови патрони и съжали, че няма по-мощно оръжие, което да възпроизвежда повече изстрели, преди презареждане.

Карабината отново бе насочена в хората пред него.

Няколко нови трупа.

Този път намиращите се в стаята осъзнаха какво ги е сполетяло. В помещението настана хаос. Започнаха да бягат и да се крият. При все това бяха прекалено бавни. Дядо Атанас презареждаше отново и отново карабината. Мрачно удовлетворение изпълваше старика. Огънят, който трябваше да разпали много отдавна, изгаряше цялото му същество. Толкова години се бе чувствал роб и поданик на тези скверни люде, пристигнали от големия град и разрушили света му из основи. Сега обаче беше над тях. Пред дулото на оръжието му всички бяха нисши. Сега той беше господар и той налагаше правилата. Пълната безпомощност, в която се намираха, го караше да чувства нови и нови приливи на увереност.

Застана в средата на стаята, покачен върху една от масите, вдигна отново оръжието си, но този път не стреля. Вместо това започна да го насочва последователно към всички.