Делиян Маринов - Последните българи

Притесненията му се превърнаха в реалност още през следващия месец.

Бизнесменът пристигна отново, само че с повече хора. Този път имаше багери, трактори и всякакви други машини. Престоят му в селото продължи няколко месеца, през които реконструира старата къща. Освен това, вдигна двуметрови огради около цялата земя, която притежаваше. Сред селяните се говореше, че отглеждал някакви растения, които не познавали.

Изглеждаше така, сякаш въобще не иска да напуска това място. Приятелите му гостуваха постоянно и тогава селото се превръщаше в ад. От време на време идваха и огромни камиони, в които товареха щайги, пълни с продукцията, която беше започнал да вади от нивите. Никой от селото обаче не знаеше каква точно е тя, тъй като самият Радоев беше разпратил огромни гологлави мъжаги, облечени в черно, които да пазят региона и да не допускат никого да приближава.

Постепенно селяните спряха да общуват помежду си. Селската кръчма пустееше, а все по-малко съседи си гостуваха, я да обядват заедно, я на раздумка. Повечето от тях не смееха да излизат извън имотите си. На тези, които прекратиха житейския си път, бизнесменът успя да изкупи земите от опечалените им роднини…

Денят вече клонеше към обед, а дядо Атанас продължаваше мислено да препуска през последните години. Бизнесменът сякаш изпиваше постепенно силите на Горен Ручей. Колкото повече селяни умираха, колкото повече къщите им се рушаха, толкова повече той процъфтяваше. Имотите му се увеличаваха, а към къщата правеше пристройки. Беше я превърнал в палат.

Дядото се сещаше за един случай, в който някои от хората се бяха вдигнали на бунт, тъй като им беше дошло до гуша от непрестанните сбирки, които Радоев организираше. Групата беше малка — само двадесет човека. Недоволството им беше бързо потушено. С бой и заплахи за неприятности в близкото бъдеще. Самият дядо Атанас не се включи от малодушие.

Страх, заради който се обвиняваше всеки божи ден. Но старецът тогава смяташе, че не биха могли да постигнат нищо. И се бе оказал прав. Някои от децата на селяните, живеещи в Етрополе, откъдето беше дошъл бизнесменът, бяха предупредили изрично да не го закачат. Бил опасен.

Мафиот го бяха нарекли.

Някои успяха да дръпнат роднините си в града. Така селото опустя още повече, изгубиха се много от занаятчиите и земеделците му.

И се стигна до деня, в който от местното население на Горен Ручей останаха само около четиридесет човека. Дори в имението на бизнесмена имаше повече, тъй като декарите му обработваема земя се увеличаваха и през активния сезон водеше хора, които да работят.

А кръстът — докаран и вдигнат преди години — стоеше като символ над Горен Ручей. Символ, показващ, че Радоев владее селото. Че то е негово и че трябва да му се подчиняват. Хората приеха тази своя участ и заживяха още по-скромно. Още по-свито в черупката си.

Всеки един, чакащ своя край…

Спомените бяха запалили отново таения гняв. Сърцето му беше започнало да бие лудо, а тялото му да се поти. Дядо Атанас се надигна от поста си и се вгледа в далечината. Съдейки по положението на слънцето, вече беше малко след обяд. По пътеката откъм селото се виждаше фигурката на гърбав мъж. Веднага го разпозна. Най-вече, защото очакваше гостенина. Чертите на смръщеното и угрижено лице на старика видимо се проясниха. Остави карабината на земята и помаха с ръка на мъжа в далечината. Той обаче сякаш не го забеляза. Вместо това продължи да ходи зигзагообразно.

„Пак се е напил завалията! Как смее без мен?!“ — помисли си дядо Атанас и отново седна на земята.

Макар да не беше достатъчно топло, дядо Атанас съблече кожуха си и остана по ватенка. Единственият студ, който усещаше, бе по ходилата, тъй като кубинките вече се износваха. Щеше да отнеме време, докато гостът успее да се покачи при него, предвид състоянието му и заледения терен. Затова, без да бърза, старецът отвори торбата, която беше донесъл със себе си, и се разрови вътре. Минаха няколко секунди, докато успее да открие увитото във вестник парче сланина и прясно изпечения хляб.

Храната и идващият гост бяха достатъчни, за да го разсеят от досегашните мисли. Смениха ги ежедневните грижи — дали е осолил достатъчно сланината, докога ще ги изкара зимнината, това, че трябва да ремонтира вратата на кочината…

Седемдесетгодишният дядо се съсредоточаваше върху по-малките проблеми, за да не чувства кошмара, на който го подлагаха по-големите.

Приключи с обяда си тъкмо когато посетителят му вече беше на няколко метра от него.