Делиян Маринов - Последните българи

Ритникът в стомаха дойде неочаквано. Баба Спаска се сгърчи от болка.

— Алейдине, я по-кротко, бе! Да не я умъртвиш! — каза един от съратниците на насилника.

— Спокойно, Данчо. Има време.

Мародерът, който я беше ритнал, я сграбчи и я надигна, след което я обърна към центъра на стаята. Там друг от бандитите, събрал на купчина снимките й, вече разкопчаваше панталона си.

— Изверги! — изхлипа жената.

— Я да мълчиш! — извика единият и я зашлеви през лицето.

— Помощ! — изкрещя бабата с последни сили.

Нов удар. Този път — с юмрук. Светът се разлюля под краката й.

— Няма кой да те чуе. Всички се крият, а скоро и тях ще изровим от бърлогите им. Ще запалим цяло Жребичко. Ще ви изколим всичките!

Бабата продължаваше да плаче, а мародерът — да блъска тялото й с гнусните си ръце. През това време онзи, в центъра на стаята, вече се облекчаваше, поругавайки спомените й.

— Къде са децата ти? А?! На майната си. ХАХА! — изсмя се друг от мъжете. — Няма и да те намерят, помни ми думата. Радвай се, че поне те са далеч. И че няма да видят това, което ти предстои!

Мародерът, когото бяха нарекли Алейдин, я блъсна на леглото. Наведе се и започна да разкъсва дрехите й. Бабата се гърчеше и крещеше. Бандитите се хилеха.

— Кой ще е пръв? — попита Данчо, разкопчавайки колана си.

— Викам първо да й метнем един бой, че нали я видя какво прави с пушката. Да не пострада мъжеството ти — отвърна му Алейдин.

— Тая ли бе? — викна друг от мародерите. — Тя е жив зян! Ще умре още на първия половин час. Няма да е като оная от Исперихово — да държи два дена.

Мъжете обърнаха хищните си погледи към свитата на кълбо жена.

И й се нахвърлиха.

Гнусните им ръце я опипваха и удряха едновременно. Спаска се опита да мисли за какво ли не — за миналото си, за Ачо, за Серафим. Тези мисли обаче не й предоставяха убежище. Старото й тяло беше извадено на показ и обругавано от безмилостните насилници, които отдавна върлуваха безнаказано по селата.

Нямаше какво да я спаси — нито физически, нито духовно. Някак си прие този факт и чак тогава почувства някакво облекчение. Вече не чувстваше нищо. Да, така беше по-добре… Много по-добре.

Идеята за смъртта й се видя примамлива. Стопляща. Предпазваща. Повече от всичките напразни надежди, които имаше през последните години. И докато понасяше поредните удари, старицата зачака срещата си с нея.

Времето й постепенно изтичаше.

Беше късен следобед, а един мъж все още седеше зад бюрото в изрядно чистия си и обзаведен по последен писък на модата офис. Докато следеше прилепения за стената огромен екран, с постоянно променящи се цифри, той клатеше бързо и ритмично левия си крак. Акциите, акциите… Трябваше да паднат. И той да е готов! Да ги изкупи преди всички и да ги изтъргува възможно най-изгодно.

Аромат на кафе достигна до ноздрите му.

Мъжът, който беше някъде около тридесетте, се обърна към току-що влязлата в стаята млада жена, облечена в бяла риза и кожена пола.

— Шефчее… Хайде почини си малко от тези цифри! Виж, нося ти кафе.

Тя седна върху бюрото и се заигра с вратовръзката му.

— Ей, Сидни. Не на работа. Моля те!

— Ти винаги така казваш! — отвърна тя и се спусна към него.

Устните им се впиха. Целувката трая няколко дълги секунди. После той се отдръпна. С едната си ръка продължи да опипва младшата асистентка по гръдта, а с другата се опита да стигне до дистанционното. След като най-после го хвана, мъжът го насочи към екрана с цифрите и натисна един от бутоните. Различни природни пейзажи — от ледници до пустини — започнаха да се сменят един след друг на екрана.

Девойката отново се наведе към мъжа, но той се отдръпна и се усмихна.

— Виж, дяволче. Ще си позволя половин час почивка. В него трябва да поместя личната си кореспонденция и теб. Да кажем така — ти ще разкараш това кафе и ще ми донесеш охладен бърбън. През това време ще прегледам гласовата си поща от последните 24 часа. И като дойдеш…

Той й смигна. Тя се надигна, нацупи се леко, врътна дупето си демонстративно и излезе от офиса.

Мъжът извади таблета си и започна да преглежда пропуснатите служебни и лични повиквания. Имаше няколко от жената и детето. Както и няколко от различни приятели. Това обаче, което му направи впечатление, беше, че има и едно от непознат странен номер. Нещо все пак му беше познато — може би кодът?

Да. България. Кой пък го търсеше оттам? Беше зарязал тази скапана родина отдавна. Пръстът му се насочи към екрана и кликна за прослушване на съобщението. Оттам долетя глас на възрастна жена: