Делиян Маринов - Последните българи

Спаска се окопити и го последва. Като влезе в стаята, видя как събира небрежно разпилените й по столове и ракли дрехи в торби.

— Какво правиш бе, Серафимчо? Акъла ми вземаш!

— Налага се да се махнеш. Въпрос на живот и смърт е.

— СЕРАФИМЕ! — успя да извика жената.

Тонът й успя да го накара да се спре. Старецът седна на леглото и закри главата си е шепи. Тя се приближи до него. Внимателно положи ръка на оредяващото му теме.

— Спаске, мародерите са тук!

Като чу това, Спаска отвори широко очи.

— Но… как? Защо… Отново ли?

— Да, отново… Сутринта, на път за извора, ги видях. Явно са пристигнали още снощи. Петимата. Познах ги веднага. Закусваха и разговаряха.

— Какво ги чу да си говорят?

— Ще плячкосват. И този път са хвърлили поглед на твоята къща.

— Но, Серафиме… НЕ! — бабата изкрещя.

Тя се втурна към вратата. Енергия, породила се от внезапно появилата се заплаха, изпълни тялото й. Застана до един от прозорците в коридора, който не беше облепен, и започна да оглежда двора и пътя, отвъд металната мрежа, оградила скромния имот.

Всички ги наричаха „мародерите“. Мъже на средна възраст, обикалящи селата в Родопите и обиращи домовете на стари хора. Незнайно откъде, те имаха информация за всеки имот и живущите в него. Спаска беше слушала не една или две истории за бандитите. Славата им се носеше във всички околни села. И колкото повече се обезлюдяваше дадено селище, толкова по-удобна мишена беше то за пътуващите престъпници.

Спаска усети добре позната ръка на рамото си. Серафим беше зад нея.

— Хайде, събирай си багажа. Ще те водя в града. Не трябва да те намират тук. Ще съберем всичко ценно, ще се измъкнем през задния двор, към гората. Ще се скрием там. После ще заобиколим към моята къща и москвича. Ще се качим и ще избягаме.

Спаска се обърна към него. Очите й бяха пълни със сълзи.

— Не мога… Не мога да напусна Жребичко.

Серафим ахна.

— Тук отраснах. Тук ме отгледаха. Тук се омъжих. Тук родих. Тук прекарах живота си.

— Ти си луда! — каза й Серафим невярващо.

— Не! Ти си луд — да ми предлагаш онзи отвратителен град. Виж ме на колко години съм. Изсъхнало цвете съм. За кога ще ми сменяш саксията?

— Животът ти е в опасност!

— Остави ме! — Спаска го блъсна и тръгна обратно към стаята си.

Мъжът тръгна след нея и се опита да я спре.

— Спри се, Спасе! Просто събери всичко ценно, което имаш, и да се махаме.

Със сила, която той не очакваше от нея, тя го отблъсна. Очите й святкаха като на хванато в клетка животно.

След секунди и двамата бяха отново в стаята, а тя бе коленичила пред един от дървените скринове и хвърляше във всички посоки намиращите се в него дрехи. Накрая извади от дъното му едно сандъче и се надигна.

— Какво е това? — попита я Серафим.

— Всичко, което имам… — отвърна му тя и отвори капачето на сандъчето.

За пореден път Серафим остана безмълвен. Пред очите му се откри блясъкът на няколко златни накита, брошки, обици и пръстени.

— Това е наследството на рода ми. Помогни да го закопаем в двора, за да може Ачо след време да го открие и да остане за него.

— Ти си луда! — изкрещя повторно Серафим и се отдръпна крачка назад. — Ачо няма да се върне! Ачо не иска да чуе за България, затова и не те е търсил. Ще заринеш всичкото това имане в земята да го ядат червеите! Ти наистина си се побъркала!

Жената стоеше пред него със сандъчето в ръце и не помръдваше.

— Ела с мен в града! Ще продадем златото, а парите ще ни стигнат да изживеем старините си заедно!

Тя стоеше все така, без да помръдне. Накрая проговори, съвсем тихо:

— Значи чак сега смееш да ми предложиш това. Когато видя блясъка на златото, а? Проклети да сте, ти и Митковският ти род! Чакам те вече година да се сетиш. Но ти си все неуверен, все мрачен, все несигурен. Вече знам какво те е спирало. Сигурно ме лъжеш и за мародерите.

Думите й му действаха като плесници. Серафим отваряше уста и я затваряше, без да издава звук, а накрая сведе побелялата си глава.

— Спасе… Повярвай ми. Много има̀не имаш. Ела с мен… Ще те намерят.

— Лъжец си ти! — каза му тя и се завъртя.

Насочи се към изхода на къщата. Макар да не бе успяла да спи като хората, усещаше прилив на сила. Сега, когато беше получила някои отговори, сякаш желанието й за живот се бе върнало.

Докато вървеше към вратата, тя чу стъпки зад себе си. Серафим я следваше. Той отново протегна ръка към нея. Хвана я за рамото и я разтърси. Жената не очакваше да вложи толкова сила. Залюля се и изтърва сандъчето. Златните украшения се разсипаха по пода.