Делиян Маринов - Последните българи

Ачо… Едничката й надежда. Запиляна някъде в Америката…

Навън се свечеряваше, а жената вече лежеше на леко наклонената, отдавна счупена кушетка. От близо час, свита върху изгнилия дюшек, сгушена в оръфаното родопско одеяло, разглеждаше снимки. Черно-бели, от младини. Когато още беше хубава мома. Облечена в носия и окичена с цветя. На починалия й мъж — Цако — от казармата. След тях идваха снимките от сватбата им, от кръщенето на малкия Ачо.

Снимка след снимка жената пътуваше в спомените си. Единственото, което животът не можеше да й отнеме и да изтръгне от нея.

Светлината, идваща от отворения прозорец, вече се топеше. Спаска се надигна и запали една от свещите, която извади от чекмеджето. Сетне затвори облепения с вестници прозорец. В стаята настъпи плътен мрак, нарушаван само от светлика на трепкащата свещ.

Изведнъж вратата се отвори. Чуха се меки стъпки и нещо скочи до нея в кревата.

— О, писано! Ти дойде, ма! — каза жената и погали гушещата се в скута й черна котка.

Така, прегърнала мъркащото животно, старицата продължи да разглежда старите снимки, които събуждаха моменти от изживяното минало. Събирания, селски сборове, пътувания до Брацигово, Пазарджик, София…

Снимки от годините й като магазинерка в селото. Снимки от изкласяването на Ачо. Снимки от оранжерията, която Цако поддържаше. Снимки от изпращането на Ачо да следва в София…

Малките хартийки бавно и неусетно въртяха лентата на живота и я водеха към настоящето.

По едно време й хрумна да пусне радиоточката. След завъртането на бутона обаче се чу пращящ звук, който й напомни, че устройството не работи.

Все се канеше да каже на Серафим да го оправи. Все се канеше и забравяше. Вече почти година.

Мислите й непрестанно летяха към Ачо.

„Къде си, момчето ми? Нахранено ли си? Живо ли си? Имаш ли жена?…“

Къде от топлината, споделена с котката; къде от умората от деня, прекаран в пътуване; къде от вече преклонната й възраст… жената започна да притваря очи. Сънят я търсеше. Да, тя щеше да му се отдаде. Неговите прегръдки бяха най-здрави и най-сигурни.

И единствените, които щеше да получи.

Дълго обаче Спаска не успя да заспи както трябва. Тъкмо се унасяше и нещо я вадеше от унеса. Поскърцване на някоя дъска на покрива. Изшумоляване в двора.

Все имаше нещо, което издърпваше съзнанието й от дълбините на унеса и я караше да стои нащрек.

Спаска стоя поне час със затворени очи, но полубудна. Тялото й започна да се поти. Навън вятърът виеше, а от време на време се чуваше и лаят на скитащите псета. После изведнъж небето прогърмя, а по керемидите затропа дъжд.

Ромонът успя да я унесе. Мислите й, преливащи от спомени до притеснения за предстоящите сезони и това, което трябва да свърши по къщата и градината, се сляха в една спирала, която успя да я завърти към небитието и покоя.

За съвсем малко.

Нещо прибяга в стаята. Спаска се стресна и надигна. Вдигна свещта и я насочи към мястото, откъдето беше чула шума. Не се виждаше нищо.

Проклетият съсел. Отново върлуваше в къщата. Макар котката да хващаше мишки, със съсела не можеше да се справи.

Веднъж старицата го беше видяла — огромен, тридесетсантиметров плъх. Прокле се, че е оставила храната на масата в кухнята.

Умората отново я дръпна към леглото. Клепачите й тежаха. Сънят я искаше. Вече бе готова да заспи, забравила за всички шумове, идващи отвън и дори от съседната стая, където съселът се беше промъкнал.

Тогава котката скочи от скута й право на пода, след което се стрелна към другата стая. Спаска отново отвори очи. Сигурно Писана беше последвала плъха. Очите й отново започнаха да се затварят, когато оттатък се чу мяукане. Първо тихо, после — по-силно. Спаска чак настръхна от тревогата на котката.

Надигна се от леглото, взе в ръка свещта и се изправи с усилие. Не знаеше кое време е. Дъждът бе отшумял, чуваше се само оттичането на водата в улуците. Старицата тръгна бавно към съседното помещение. Дъските под краката й скърцаха. Направи й впечатление, че е по-мрачно от обикновено.

Изведнъж дъхът й спря.

Видя нещо на прага. Приближи се и насочи свещта към силуета. Беше котката. На слабата, трепкаща в ръката й светлина, разпозна Писана. Муцунката на животното беше кървава. То стоеше кротко, като от време на време премлясваше.

„Сигурно е видяла сметката на съсела“ — помисли си Спаска и продължи напред.

Котката измяука и я последва.

Съседната стая тънеше в още по-непрогледен мрак. За съжаление, трафопостът на улицата беше счупен и техниците вече месец не идваха да го проверят. Спаска, останала единствена в радиус от двадесет къщи, трябваше да се примири и да използва свещи.