Делиян Маринов - Последните българи

— Мога и сама, душманино. Все още не съм съвсем изкуфяла…

— Как мина? — попита я възрастният мъж с камуфлажни дрехи, седнал зад волана.

— Как да мине, Серафиме… Как да мине? — отвърна му вяло жената, настанявайки се на седалката до него.

Всеки месец от две години насам историята се повтаряше. Щом дойдеха дни за пенсия, бабата слизаше до града да си прибере парите за прослуженото в миналото време. После посещаваше телефонните кабинки на пощенската станция и се опитваше да се свърже със сина си, отпътувал съвсем млад за Щатите. Баба Спаска не дружеше особено с другите баби в малкото село. Затова избягваше да използва автобуса към Брацигово и се беше разбрала с единствения й останал жив приятел — пощальона Серафим — да я кара със стария москвич. И двамата бяха самотници. Отдавна всеки знаеше историята на другия. И се търсеха един друг, защото си вярваха.

Още повече ги сближаваше това, че децата им бяха отпътували в далечната земя в търсене на по-добро бъдеще, каквото селото вече не им осигуряваше. При все това Серафим имаше повече късмет от Спаска.

— А ти, пиле? Чувал ли си се скоро с Бойко и Ангелина?

— Да — отговори мъжът, докато палеше возилото. — Нали ти казах. Откакто се върнаха миналото лето и ми оставиха жиесема, се обаждат чат-пат.

— А, верно? — наведе глава Спаска. — А ти, Серафимчо? Обаждаш ли им се?

— Аз не мога. Бойко ми каза, че телефонът е пригоден само да ме търсят. За да не ми взимало много пари.

Москвичът потегли по улиците на сивия град. Жената от време на време хвърляше поглед през замазания прозорец. Задържаше го върху хората. Мъже, жени, деца, от различни възрасти, облечени в различни дрехи. Всички изглеждаха някак ведри и сякаш щастливи. Сърцето на Спаска се сви. Кога за последно се бе чувствала така? Ръката й неволно се надигна към млечнобялата плитка, увиснала на едното й рамо и започна да скубе щръкналите косъмчета.

Колата продължаваше да се тътри по улиците, когато бабата се обърна към шофьора.

— Абе, Серафиме. Кога ще си идват децата ти?

— Предполагам до няколко седмици. За Великден ще са тук.

— Може ли да те помоля нещо?

— Винаги.

— Когат’ си дойдат, да минете през мене. Искам Бойко да се свърже с моя Ачо. Ще му дам номера и ще му платя колкото иска. Имам чувството, че онези в пощата нещо ме лъжат.

Рошавите вежди на мъжа се смръщиха.

— Спасе, Спасе, ще го питам. Но виж… Приеми, че Ачо може да ти е написал грешен номер в писмото. Две години вече не можеш да се свържеш с него!

— Но чадото ми… Дали е живо? — изведнъж подскокна старицата.

— Естествено, че е живо… Нали я знаеш Америката колко е далече… Колко е трудно да се намерим. Имай надежда и вярвай в Бог. Съвсем скоро може да те изненада.

— Да вярвам в Бог… — отсече Спаска. — Май само това ми остана.

Серафим реши да не й отговаря и вместо това се съсредоточи в пътя пред себе си.

Минаваше пладне и вече напускаха пределите на градчето.

Пейзажът на Жребичко изпълни целия открил се пред тях хоризонт. От едната страна се виждаха склоновете на Родопите, а от другата се разстилаха величествено тракийските равнини. Пътят тук бе разкалян, гумите се плъзгаха по него и затова се наложи Серафим да намали скоростта. Това им позволи за пореден път да се насладят на цялата местност, в която бе сгушено малкото планинско селце. Ето че вече се мержелееха първите къщички. Щом колата ги приближеше, се виждаха опустелите дворове и събарящите се огради.

— Ех! Все по-малко оставаме… — въздъхна Серафим.

Бабата кимна и му отвърна:

— Едно време тази къща, на Аврама, как сияеше! Гледаше толкова животни, дворът бе цяла градина… А сега — само трънаци и салкъми.

— Нямаха търпение да умре дъртият мелничар, пустите му деца. Бойко ми показа в интернета — пуснали са имота за продан, ама никой не го ще, защото къщата постепенно се сривала със земята.

Спаска не му отвърна. Вместо това продължи да разглежда местността. Рядко излизаше извън имота си, а когато го правеше, предпочиташе да ходи до извора в Кръстовата гора, където често потъваше в спомени. Скърцащият москвич мина през центъра на селото, където беше черквата.

— Ей, едно време каква хубава беше! Деда ми я е строил — каза Серафим. — А сега — гледай!

Много части от фасадата на църквата липсваха. Сякаш някой бе изтръгвал парче по парче материалите, от които сградата беше направена. И макар в спомените на старите хора тя да изглеждаше величествено, сега беше един гол скелет.