Делиян Маринов - Последните българи

Добри стисна юмрук. Оттогава насам всичко се беше срутило. Баща им беше претърпял първи инсулт, заради който се беше парализирал частично, а те — разглезените му деца — не успяха да се справят с повереното им голямо стопанство. И ето как малкият им свят беше започнал да се разпада. Спестените пари се топяха, къде по лечение, къде по все още безгрижния живот, който младите водеха. Годините минаха неусетно. И ето как бяха останали само с малката къщурка и без пукната пара̀. За капак — баща им беше претърпял и втори удар.

Добри погледна към по-големия си брат и бъркотията, която той беше сътворил. Слабият мъж, надвесен над един дървен скрин, изхвърляше отвътре всички стари дрехи на покойната им майка.

— Не мислиш ли, че прибързваме? — попита по-малкият брат. — Та татко още не е починал, а ти дириш родовото наследство.

— Не мога да го чакам да пукне — отсече Райчин. — Той може да си стои и да се напикава в онова мизерно легло с години. А на нас ни трябват завещаните от прадядо пари, за да си стъпим на краката. Забрави ли, че ще ги получим едва когато той се спомине?

По-малкият брат понечи да каже нещо, но се спря, видял, че другият се изправя от скрина с малко, заключено с катинарче ковчеже в ръцете си.

Райчин вдигна единия от съборените столове, остави предмета върху него и излезе от стаята, без да продума. Добри се приближи, огледа и опипа малкото сандъче. Дървеният материал определено беше дъб. По повърхността му се виждаха различни орнаменти.

Вратата зад него се хлопна и той се обърна. С ужас видя, че брат му носи една от брадвите.

— Отдръпни се, Добри — бяха единствените му думи. Младият мъж се помести. Един замах на сечивото беше достатъчен, за да разсече надве малкия предмет. Сетне Райчин се приближи и отдели двете половини. Единственото, което намери вътре, бе навит на руло лист хартия.

По-големият брат се зачете веднага, и колкото повече приближаваше до края, толкова повече лицето му грейваше.

— Виж, братко. Прочети. Всичките ни кахъри ще се решат. Какви глупци сме! Колко близко е било до нас само…

Добри се приближи до брат си, чиито очи искряха, и на свой ред започна да чете малкия свитък.

— Виждаш ли? — рече Райчин. — Е, време е да копаем. Ще дойдеш ли?

Без да дочака отговор, излезе от помещението. Добри тръгна подире му. Не можеше да повярва. Дали написаното беше истина?

Много скоро щяха да разберат.

Макар до обед слънцето плахо да се беше подавало в небето, след като мина дванадесет часа, облаците, тикани от северняка, бързо успяха да го впримчат в хватката си. Не след дълго започна да вали. На Архангелова задушница винаги валеше и днешният ден не направи изключение.

Всички се бяха прибрали по къщите си, дори животните се бяха изпокрили в кошарите и бърлогите си. Единствените луди, стоящи под дъжда, бяха двете чеда на Първан Алтъна. Двамата, хванали по една лопата, копаеха ли копаеха в задния двор на къщата, близо до кладенеца. Работата им обаче не беше мълчалива и тягостна, а напротив — докато дълбаеха в мократа пръст, двамата разговаряха оживено, а върху самия кладенец бяха поставили бутилка и две малки юзчета.

— А! Райчине, май ударих нещо твърдо! — възкликна Добри.

Бяха минали повече от четири часа, през които ту копаеха, ту спираха за почивка. Около тях се търкаляха две празни бутилки от домашната им сливовица.

— Ей! Сговорна дружина… нали знаеш?! — смигна му Райчин и се озърна към бутилките. Приклекна и се протегна към мястото в изкопа, където лопатата беше ударила на твърдо. Започна да маха пръстта е ръце. Брат му се доближи до него:

— Хубава работа свършихме! Знаеш ли, беше прав да счупиш ковчежето и да извадим свитъка, на който е описано къде е закопано златото на рода ни. Така можем да го използваме, за да излекуваме татко.

Райчин се обърна рязко, осъзнал думите на брат си. В същия момент силният пестник на по-едрия мъж срещна лицето му. Слабата му фигура залитна назад, а в носа му избухна свирепа болка. Изпитото количество ракия обаче бе повишило адреналина. Брат му пристъпи срещу него, заголвайки ръкави.

— Няма да ти позволя да сложиш ръка на имането!

— Нито пък аз! — изсъска Райчин и бръкна в пояса си, откъдето извади дълъг нож.

Тръгнал вече към него, Добри понечи да забави крачка, но гумените му галоши се хлъзнаха на повърхността на закопания сандък и той загуби равновесие. Времето беше достатъчно за брат му, който се нахвърли връз него, опитвайки се да го прободе с ножа. Острието наистина успя да се впие, но не в гърдите на Добри, където брат му се целеше, а в дясната ръка. Без да се бави, брат му го хвана за гушата с лявата и използвайки силата на тялото си, успя да го свали от себе си и да го обърне на калната земя. Сега Добри беше отгоре, но почти не можеше да движи дясната си ръка — явно острието беше срязало сухожилие. Свирепата болка го изгаряше, но повече от всичко искаше да види брат си мъртъв. Само така щеше да задържи сандъка. Лявата ръка на исполина обаче не беше толкова силна, а брат му беше по-жилав.