Делиян Маринов - Последните българи

Бавно свали качулката на плаща си. Сърцето на парализирания мъж заби лудо. Един поглед в пъстрозелените очи на старика беше достатъчен. Същите зелени очи го гледаха и изпепеляваха в деня на сватбата му с хубавата Женя. Младият музикант от съседното село, свирещ на тамбура, който я беше залюбил. Същият, от когото Първан я беше отнел, с помощта на зли думи и немалко интриги…

Старецът заобиколи леглото и легна от лявата му страна, намествайки се до болния. Ръката му докосна неподвижната длан на Първан, чието тяло беше започнало да се поти обилно.

— Както ти ме обрече на самота в онзи ден преди тридесет и пет години, така и аз сега те проклинам да останеш сам на този свят, дълго след като дори и мен ме няма.

Сетне старецът пусна дланта на Първан и затвори очи. Парализираният мъж не можеше нито да помръдне, нито да изкрещи. Единственото, което можеше да направи, бе да зърне с периферното си зрение лицето на легналия мъж. По него се четеше само и единствено покой. Абсолютен и жадуван покой.

Поради ужасяващия дъжд, излял се над целия регион, фелдшерът Стамен успя да стигне до схлупената къщурка на бай Първан Алтъна чак на другата сутрин. Заради разкаляния селски път му се беше наложило да заобиколи имота и да влезе през задния двор. Там той с ужас откри изстиналите тела на двамата братя, загинали от взаимно нанесените си рани. Около тях, освен две окървавени лопати и нож, имаше и полуизровен дървен сандък. Когато го отвориха, селяните намериха в него стара, но красива тамбура, която, по спомените на най-възрастните от тях, бе принадлежала на Дако Караибрахимов. Дако бе последният потомък на велик музикантски род, който, като своя инструмент, се беше изгубил от селото преди повече от тридесет и пет години.

Сигналът от отсрещната страна на телефонната линия даваше свободно. Мина почти минута, през която никой не отговори.

Старата жена тъкмо реши да затвори, когато чу автоматичен женски глас, говорещ на непознат за нея език.

— Ало! — каза баба Спаска. — Ало! Коя си ти ма, миче? Нищо не ти разбирам.

Гласът продължаваше да говори неразбираемо заедно с бабата. Сетне спря. По сбръчканото лице на прегърбената жена в телефонната кабинка се появи плаха усмивка. С малко по-висок тон тя отново заговори:

— Ачо! Ачо търся, милото ми момче.

От другата страна не се чуваше абсолютно нищо.

— Ачо! Чуваш ли ме? Спаска съм. Обади ми се, моля те!

В този момент разбра какво означава „гробовна тишина“.

— Ачо? — опита отново тя.

След това изгуби надежда и затвори слушалката…

Баба Спаска излезе от кабинката и с провлачени крачки се запъти към изхода на общото помещение. Тъкмо беше стигнала, когато висок униформен мъж с набола брада препречи пътя й.

— Извинете, госпожо, но не си платихте разговора — каза й с хладен тон и безизразна физиономия той.

— Какъв разговор? Та аз не успях да се свържа! — оправда се тя, присвивайки тънките си устни.

— Апаратът е отчел друго. Елате.

Още не бе довършил думите си, когато хвана старата жена за лакътя и я задърпа към гишето, където се заплащаха ползваните услуги. Макар и да искаше, баба Спаска се чувстваше прекалено немощна, за да се възпротиви, затова просто се остави на яките ръце на мъжа.

— Госпожо, дължите двадесет и пет лева и седемдесет и пет стотинки за използваните услуги? — заяви момичето на касата.

— Какво? — едва успя да промълви старата жена. — Та аз не успях да се свържа с моя Ачо.

Младата жена срещу нея извъртя очи с отегчена въздишка. Погледна за секунда компютъра пред себе си, почеса се глуповато по тупираната кестенява коса и после с широка усмивка погледна победоносно бабата.

— Напротив! След като е давало свободно, се е включила гласовата поща на абоната и вие сте му оставила съобщение…

През това време охранителят беше започнал да побутва бабата подканващо. Тя вдигна рамене. Беше й писнало да се разправя с тези нахакани младежи.

В пенсионното, при лекарката, в аптеката, в бакалиите и къде ли още не… Навсякъде й искаха пари, пари, пари. С времето се беше примирила.

Без да чака още подканвания от униформения, тя сложи очилата и извади портмонето си, след което изсипа парите върху гишето и започна да брои купчинката дребни банкноти и стотинки.

— Ако искате, ще ви помогна? — предложи мъжът, на когото явно му беше досадно да чака.

Баба Спаска обаче вдигна гордо брадичка и се дръпна от протегнатата му ръка.