Делиян Маринов - Последните българи

— Разграбиха селото, Серафиме. Разграбиха го.

— И как не? Вече няма кой да го пази. Няма милиция, децата не са тук. Оставени сме на произвола на съдбата.

— Да се крием като съсели!

— Ти чу ли? В Равногор слязла мечка и нападнала тамошните стада. Нали знаеш какви са равногорци? Много хора, но все стари, като нас. И се изплашили. Оставили мечката да изяде добитъка.

Вместо да му отговори, Спаска започна да се кръсти.

Десетина минута по-късно москвичът вече се насочваше към покрайнините на селото, където беше къщичката на баба Спаска.

— Абе чух — поде разговора отново Серафим, — че американци купили много имоти в Козарско.

— А дано додат и тук — каза Спаска. — Току-виж селото отново се вдигне на крака.

— Едва ли — отсече мъжът, вдигайки вежди. — Американците само беди носят. Не чуваш ли какво става по света? Войни. Атентати. Те не трябва да стават част от нашия свят. Само беди ще донесат!

При тези думи лицето на бабата отново побеля като платно.

— Оле. Моят Ачо дали е добре там? Дали?

Серафим помълча, вгледан в пътя, и накрая каза като на себе си:

— Кой знае, Спасе… кой знае…

Двамата най-после пристигнаха.

Мъжът слезе от колата, отвори вратата и подаде ръка на старицата. Тя я пое и се надигна с плавни движения, след което, хванати под ръка, двамата тръгнаха към металната врата, откъдето започваше имотът на Спаска.

Жената разтвори една от найлоновите си торбички, в която държеше принадлежностите си, и извади черен, леко ръждив ключ. След няколко опита да отключи, накрая резето изщрака и Спаска вече беше в своето убежище. Родният дом, от който не се беше отделяла задълго вече седемдесет години.

— Е, май е време да се разделяме, дружке — каза й Серафим, усмихвайки се топло.

— Ела, пиле, да ми погостуваш. Ще ти направя чай.

— Остави, Спасе — отвърна й. — Тази вечер очаквам да ми се обадят децата и предпочитам да съм сам, за да ги чуя повече.

Жената сведе леко очи, чиито ъгълчета вече се пълнеха със сълзи.

— Не се натъжавай, Спасе. И ти ще чуеш твоя Ачо.

Мъжът се приближи и я прегърна леко.

Тя отпусна треперещото си тяло в обятията му. Само за малко, след което се отдели.

— Ангеле мой. Нека ти дам някой лев — за горивото и дето ме повози.

— Остави — отговори мъжът. Погледът му я избягваше. Личеше, че вече му е крайно неудобно около нея. — Задръж си ги. И без това те ошушкаха в пощата.

— Благодаря ти! И ела да ме видиш, скоро.

Макар и на нейната възраст — 71 години — Серафим беше много по-жизнен. Нямаше нито високо кръвно, нито болести. Дори ловуваше често. Спаска си мислеше за него, докато прекосяваше калния двор по път към къщата. Ех, на времето какъв снажен момък беше! Да бе избрала него. Сега щяха да си живеят заедно. Уви, пътеките им не се пресякоха и макар да си бяха останали приятели, сега ги разделяха много неща. Децата му бяха купили апартамент в града и вече почти нищо не го задържаше на село. Идваше си все по-рядко — колкото да достави пощата, ако въобще имаше такава. Сигурно след пренощуването в старата си къща щеше да се прибере обратно в Брацигово и да се върне чак след седмица-две. А може би дори месец.

Баба Спаска прекрачи прага на дома си.

Старата жена приседна на дървения стол до постланата с вестници маса, върху която имаше само една тенджера с накиснат от предната вечер боб. Погледна часовника на стената и се смръщи на бавно нижещото се време.

„Няма да готвя — помисли си. — А и за какво? Манджата само ще вкисне.“

Тайничко се бе надявала Серафим да й гостува. Тогава щеше да има стимул да приготви гозба. Бяха имали и такива вечери. Тя сготвяше храната, той вършеше нещо из къщата. Сетне вечеряха, говореха си и разглеждаха снимки от едно време.

Жената вдигна с немалко усилия една от торбите, които мъкнеше от града, и извади съдържанието й — два салама, пакетче вафли, три кисели млека и два хляба.

Щяха да й стигнат до съботата, когато магазинчето в центъра работеше.

Отвори пакетчето е вафлите и извади една, след което стана от стола и се насочи към спалнята. Пътьом видя, че таванът на коридора е подгизнал. Покривът отново течеше. Пролетните дъждове, по подобие на есенните, съсипваха бавно и неумолимо къщата. Добре поне, че идваше лято.

„Ами зимата? — долетя неканена мисъл в главата й. — Дано успея дотогава да се свържа с Ачо…“

Щеше да му разкаже за бедите си. Може би той щеше да й изпрати пари. Да й помогне. Дори да й даде джиесем, чрез който да се свързват…