Делиян Маринов - Последните българи

Светлината от свещ обаче беше прекалено оскъдна. Жената не виждаше много по-далеч от носа си. Пламъчето се виеше и светеше все по-слабо и по-слабо, сякаш нещо го приглушаваше.

Както си вървеше зад нея, котката изведнъж притича напред и скочи. Спаска се ориентира и се досети, че животното се намира върху масата, където беше оставила храната. Може би точно там Писана беше сварила и удушила плъха.

Преди да стигне до масата обаче, Спаска се препъна в крака на леглото. Насочи свещта пред себе си, за да се ориентира по-добре и без да иска, извика.

Отстъпи уплашено назад.

На леглото в кухнята, по гръб, лежеше човек.

Сърцето на Спаска заби лудо. В ушите й започна характерното за вдигнато кръвно бучене. Любопитството обаче надделя.

Хванала с две ръце свещта, прегърбената старица внимателно се приближи до леглото. Сега сякаш светликът беше малко по-силен. Спаска успя да различи фигурата на мъж.

— Кой си ти, бе? — бяха думите, за които събра смелост.

Никакъв отговор.

За сметка на това, върху гърдите на мъжа се беше настанила котката. Животинчето бе легнало и от време на време облизваше все още зацапаната си с кръв муцуна.

— Ехо?

Фигурата на мъжа не помръдна. Бабата приближи още. И застина.

Разпозна човека на леглото. Нямаше как да сбърка дрехите, тялото под тях и чертите на лицето.

Това беше Цако. Покойният й съпруг, погребан преди две години и половина. Легнал в същата поза и на същото място, където го беше намерила в онази ранна утрин.

Мъртъв.

Жената се паникьоса. Изпусна свещта на земята и тръгна слепешком към стаята си. Ненадейно обаче се блъсна в малкия скрин и събори стоящото върху него огледало. То падна на земята и шумно се разби на парчета.

Лоша поличба. Поредната, пресякла живота на старицата.

Първо, мъжът й почина срещу огледалото.

Второ, тя счупи това огледало в непохватността си…

Изведнъж котката започна да съска. В тъмницата Спаска попадна на поредната мебел, препречваща пътя й — този път малко трикрако столче.

Загуби равновесие и падна на студения под. В това време съскането на Писана стана по-настоятелно, а къщата се разтресе. Отвсякъде заприиждаха на талази различни шумове, шепоти, писъци, съчетани в обща какофония. Жената започна да се търкаля по пода и да мята крайниците си, стенейки, плувнала в пот.

Къщата се тресеше, сякаш невидима ръка я удряше. Толкова силно, че мебелите се разместваха. Спаска не ги виждаше, но усещаше всичко прекалено добре. Леглото, на което лежеше покойният й мъж, се приближаваше към нея.

Плачеше и се опитваше да се надигне, но подът се люлееше. Сетне започна да се върти. Не тя. Къщата. Водовъртеж от мебели, предмети и пространство, в което се бе свила и не можеше да контролира.

Хаотични картини нападнаха съзнанието й.

Снимките, които беше разглеждала. Сега обаче лицата, които си спомняше — тези на родителите, сина, съпруга и приятелите — бяха изкривени. Сякаш бяха в агония.

Тя закрещя, но къщата не спря да се върти.

Ударите по стените се увеличаваха и сякаш приближаваха. Леглото също се беше озовало на сантиметри от нея. Хвана го и се надигна, плъзвайки се в него. Там се озова до тялото на покойния си съпруг. Свещта бе паднала долу на земята. Някак си не бе изгаснала и все още гореше.

Спаска се пресегна и я вдигна, насочи я към трупа до себе си. Там видя отново Писана, този път застанала над главата и впила зъби в изстиващата плът.

Ето откъде беше кръвта по муцуната й!

Спаска се хвърли с писък от леглото и отново се озова на продължаващия да се върти под. Трополенето се усилваше. Тя се гърчеше…

Изведнъж се сепна.

И отвори очи…

Беше утро.

Виждаше мухлясалия таван над собственото си легло. Слънчевите лъчи вече се бяха промъкнали в стаята, въпреки облепените прозорци.

Баба Спаска се надигна и въздъхна.

— Просто кошмар — каза си. — Просто кошмар…

Тогава чу настойчивото тропане от ужасния си сън отново. Този път идващо от входната врата.

— Събирай си набързо багажа, качвай се в москвича и да отпътуваме. Веднага! — Серафим връхлетя в къщичката й, избутвайки я от прага.

Влезе и продължи директно към кухнята. Докато тя успее да се обърне натам, той вече се бе върнал отново при нея.

— Къде са ти най-ценните вещи? Ще помогна да ги съберем, след което се махаме веднага!

— Но… — започна Спаска, ала думите й се сподавиха в мощна кашлица.

— Няма „но“! Трябва да тръгнем до половин час, че и по-малко.

Мъжът, все така в камуфлажни яке и панталон, се насочи към спалнята й.