Делиян Маринов - Последните българи

Мародерът, срещу когото беше възпроизведен изстрелът, скочи инстинктивно. В същото време откатът на оръжието я удари толкова силно в рамото, че Спаска извика от болка. Беше прекалено крехка, за да го използва. Виковете, идващи отвън, й подсказаха, че някоя от сачмите е уцелила нашественика.

Моментът на триумф беше изключително кратък. Тя не усещаше дясната си ръка, сигурно рамото й беше извадено и болката я изгаряше. Хвърли поглед навън отново — простреляният бандит се гърчеше на земята. Притискаше раната, от която плискаше кръв. Другите обаче, вместо да бягат уплашени, както се надяваше Спаска, стояха и я следяха с поглед. След секунди от плевнята излязоха други двама.

Лудостта, която я бе обзела допреди минута, вече се беше изпарила. Сега стоеше срещу четирима бандити, които не само искаха да я оберат, но и да отмъстят за ранения си приятел.

— Ще страдаш! — изкрещя единият и извади нещо изпод ризата си.

Нож.

Тръгна към нея. Другите го последваха. Един от тях успя да откърти талпа от закрития геран и я размаха заплашително.

Баба Спаска погледна изтърваната пушка и се опита да се наведе, но кръстът й я сряза.

Седемдесет и една годишна старица срещу четирима мародери. Можеше просто да им предаде всичко, което имаше, и да се надява да я пощадят. Сега, когато вече бе останала без сили, тя се дотътри до стаята си и опита да залости вратата с изпразнения скрин и два стола.

… Серафим отдавна беше навлязъл в гората зад къщата на старицата. Наричаха горите покрай Жребичко Кръстови, защото всеки камък, намиращ се в тях, беше изографисан с малко кръстче.

Докато старикът бягаше, част от прибраните в дрехите му скъпоценности почнаха да изпадат от натъпканите джобове. Обзет от неистов страх, той не спираше, а продължаваше по пътеката, криволичеща между дърветата и камъните. Върху тях отчетливо личаха кръстовете — набиваха се в очите му както пироните в ръцете на Спасителя, чиито мъки символизираха.

Съзнанието на бягащия мъж се връщаше назад. Към Спаска и участта, която й беше отредена.

„Участта, на която аз я оставих“ — пламна мисълта в главата на Серафим, където образите на гори, камъни, кръстове и лица на светци вече се преплитаха. В образа на Исус Христос, с натежали от скръб очи, Серафим виждаше собственото си отражение — едно малко, бягащо, страхливо човече, зад което се разстила пътека от откраднато злато. Това ли беше той? Затова ли беше живял седемдесет и една години?

Серафим познаваше добре тази гора и пътеката, по която бягаше. Рязко сви и пое по едно от разклоненията й — право към място с малка стръмнина, водеща до твърди камъни и драки.

Малка, но достатъчно висока, за да може да се хвърли и пребие.

Спаска ридаеше в ъгъла на стаичката си.

Мародерите викаха и блъскаха по залостената от мебели врата. Някои от тях бяха заобиколили къщата и сега се намираха пред прозорците й. Пътят за бягство бе напълно отрязан.

В следващия момент онези, зад вратата, успяха да разбият пантите й, след което настанилата се за кратко тишина бе последвана от мощен трясък. Бабата се сви още повече в ъгъла.

Двама от бандитите връхлетяха в стаята, помитайки слабата барикада встрани.

— Къде си бе, уруспийо долна? Сега ще си платиш!

Мъжът, изкрещял тези думи, веднага я фиксира. С няколко движения се озова при нея и с грамадната си ръка успя да хване изкъртената кушетка и да я запрати настрани. В същото време силен трясък от счупен прозорец и животински рев ознаменуваха пристигането на другите.

— Кой ще е първи, момчета? — изграка един от новопоявилите се.

— Първо претърсете стаята за ценности. После ще отмъщаваме за Асен — каза онзи, който беше отместил леглото.

Последваха няколко минути, през които бандитите тършуваха. Обърнаха всички скринове, разровиха навсякъде. Изкъртиха вратите на едничкия гардероб и разхвърляха всички дрехи и завивки.

— Къде си скатала пенсийката и скъпоценностите си? — попита единият.

Явно не ги беше забелязал в коридора. Или може би там въобще ги нямаше? В постепенно разпадащото се под ударите на лудостта от шока съзнание на бабата, се появи образът на Серафим, заграбващ всичко, което успее, и бягащ надалеч. Беше я изоставил. Както я беше изоставил покойният й мъж. Както я беше изоставил и Ачо. Никой не я обичаше и всеки я беше отхвърлил…

— Къде са парите ма, свиньо?! — изкрещя мародерът и я хвана за плитката. Повлече я за нея през стаята.

— Нямам нищо — промълви през сълзи тя. — Оставете ме!