Делиян Маринов - Последните българи

— Подлец! — кресна му тя. — На! За какво ти имах вяра?!

Наведе се и започна да събира търкалящите се по земята скъпоценности, сякаш очакваше Серафим да започне да граби едничкото й съхранено богатство. Но той стоеше все така изправен. За момент тя вдигна глава и го погледна. Очакваше поне да я наблюдава, но вместо това взорът му се губеше някъде навън, през прозореца. „Към пътя“ — осъзна тя.

Тогава ги чу.

Силни мъжки гласове, викове и смехове. Съпроводени от тропот на копита и звуци на тресящи се по неравния път каруци. Мародерите наистина идваха.

Бяха вече съвсем близо до дома й.

Спаска се надигна и също погледна през прозореца. Мъжете приближаваха заключената порта. В ума на Спаска се стрелна мисълта, че Серафим сигурно е прескочил оградата. Нейният Серафим. Сега тя осъзна, че всичко, казано от него, е истина. Бандитите наистина бяха дошли в селото и бяха набелязали къщата й. А той беше дошъл да я спаси.

Тя обърна погледа си към него. Търсеше разбиране. Търсеше прошка. Но единственото, което видя, беше неистов страх.

— Какво ще правим, Серафимчо? Извинявай, пиле… моля те.

Докато изричаше думите, мародерите вече блъскаха металната врата. Оттук можеше да чуе гласовете им. Бяха весели.

— Как може… посред бял ден… само цигани могат да бъдат толкова нагли — каза тя, усещайки все по-силно надигащия се в нея страх.

— Не само цигани, Спаске. В тези шайки има и българи, и турци.

— Но как… — попита тя невярващо.

— Ето така! Алчността е еднаква за всички хора — Серафим й подаде ръка. — Все още има време да се измъкнем през задния двор.

Бабата хвана ръката му и пристъпи. Кракът й обаче закачи намиращите се на пода накити. Спаска замръзна. Нима щеше да остави има̀нето си в ръцете на тези мародери? Нима щеше да остави родния си дом да бъде изтърбушен, унищожен и изоставен?

Тя внезапно взе друго решение и погледна твърдо Серафим.

— Не! Няма да им позволя!

Пощальонът за пореден път стоеше изумен пред нея, неспособен да помръдне или каже нещо. Очите й не мигваха. Вътре в тях Серафим виждаше пламък, който не се беше разпалвал от младостта им. Спаска беше от Ильовския род. Викаха им „Лудите“. Точно така! С годините на грижи за семейството този пламък се беше изпарил. И сега, пред надвисналата опасност, той отново се бе пробудил и я караше да пламти цялата. Но освен него, в очите на Спаска имаше и безумие. Невъобразим бяс, разрастващ се с всяка секунда.

— Хайде! Да браним дома си! — тя се втурна към стаята, където стояха инструментите и сечивата.

Гласът на здравия разум у Серафим обаче се обади. Още рано сутринта, когато беше отишъл на извора и беше видял бандитите, страхът го беше хванал за гушата. Един поглед навън беше достатъчен на старика да се опомни. Мародерите бяха разбили вратата и вече влизаха в двора, ритайки и събаряйки всичко, изпречило се на пътя им.

Спаска бе потопена в пожарищата на обзелата я лудост. Той не можеше… осъзна — не искаше да я спасява.

Серафим клекна при разпиляното имане, събра каквото можа по джобовете на панталоните и якето си и се втурна към спалнята на Спаска. Оттам щеше да излезе през прозореца и да избяга в гората.

Пред погледа й се редяха мотики, търнокопи, лопати, коси и брадви. Но това, което тя търсеше, бе старата пушка двуцевка на покойния й мъж. Старицата я вдигна, от тежестта й залитна и едва не падна. Въпреки това събра сили и се изпъчи гордо с оръжие в ръце. Върна се обратно в коридора. Серафим го нямаше. Отвън се чуваха виковете на мародерите.

— Излез, мършо! — викаше един от тях, а другите му акомпанираха с кикотене.

— Предай златото и обещаваме, че няма да те мъчим много — добави друг.

Откъм стария хамбар се чу мощен трясък. Явно част от бандитите проникваха там — може би търсеха добитък, който също да плячкосат.

Единственото, на което разчиташе, бе да ги изненада. Почувства нова вълна на сила. Подпря пушката на стената, отвори широко прозорците и видя лицата им — мръсни, брадясали, изкривени от злобни усмивки. Мъжете бяха едри, облечени в изцапани, кални дрехи. При вида й те зяпнаха и за момент се смълчаха, след което започнаха да се смеят.

— А, ето я бабката… Е, дърто? К’во реши? Ще излезеш ли сама? — попита най-грамадният от тях.

— Никога! — извика тя и придърпа двуцевката.

Беше им нужно известно време, за да осъзнаят какво се случва и да реагират. Старицата вдигна тежката пушка, опря я в рамото си и насочи цевта към намиращия се най-близко мародер. После натисна спусъка, като се молеше наум пушката да е заредена.