Делиян Маринов - Последните българи

Гръмотевиците ехтяха над селото, вятърът свистеше около къщурката, а грънците звънтяха ли звънтяха, удряйки се един в друг. В мелодията им се долавяше нещо зловещо — дали от това, че тракането им бе ту последователно, ту хаотично, или защото звънът им сякаш идваше отвсякъде…

Мъжът се сви на стола, вдигна крака и прегърна колене, заровил глава в скута си. Жуженето се усилваше, вибрациите нагнетяваха въздуха, а пламъчето на свещта потрепваше.

Разгневени бяха духовете днес. Селото беше старо. Много мъка бе видяло. Много мъка тепърва щеше да види.

На Първан му се зави свят. Боботещият звук се усили дотолкова, че дъждът вече не се чуваше. Единственото, което достигаше до мозъка на младия баща, бяха кънтящите грънци.

Плачът на децата също не се чуваше. Първан обърна поглед към тях. В същия момент свещта изгасна.

Опита се да стане, но не успя.

Вместо това се свлече на пода.

Звънтенето продължаваше.

Много мъка бяха видели мъртвите. Но много повече тъга продължаваха да сътворяват живите…

Когато отвори очи, осъзна, че всичко е било сън. Намираше се легнал на старата кушетка, а в стаята стояха синовете му. Малкият — Добри — беше приседнал до скованото му тяло, а по-големият — Райчин — се беше подпрял на гардероба, до вратата на стаята. Пердетата бяха вдигнати, така че слънчевата светлина да струи през леко отворения прозорец, от който влизаше също и ароматът на дъждовната есен.

„Не просто сън… а спомен. От далечното и забравено минало“ — помисли си бай Първан, все така гледайки обичните си синове — единствения начин, по който вече можеше да им се радва.

— Татко се събуди — обади се Добри и извърна глава към брат си.

— Виждам… — отвърна другият мъж и се почеса по наболата брада.

— Ей, тате… — поде по-малкият от синовете, хващайки ръката на лежащия до него мъж, но не намери сили да продължи.

Вместо това започна да милва стареца по челото, отмествайки слепените от пот рехави коси. Тримата постояха няколко минути така, в пълна тишина, нарушавана единствено от хриповете на едва дишащия шестдесет и три годишен мъж. Изведнъж Райчин сбърчи нос, покривайки лицето си с опакото на ръката. В стаята се разнесе миризмата на прясна урина. Добри хвърли поглед към разширяващото се мокро петно на дюшека под баща му и въздъхна. Сетне се обърна към брат си:

— Помогни ми да го заведем до тоалетна.

— Какъв е смисълът, той така или иначе вече се напика — отвърна му с леко груб тон Райчин.

— Добре, дай поне да го изкъпем. Да сменим завивките и…

— Какъв е смисълът, при условие че пак ще направи всичко на леш?

Добри прехапа устни. Брат му се приближи и сложи ръка на рамото му.

— Знам какво ще кажеш — че съм безсърдечен, но след два инсулта…

— Спри, моля те — промълви Добри. Сините очи на младия мъж се насълзиха.

Беше високо и яко момче, навлизащо в христовата възраст, но сега изглеждаше стар като бащата, чието страдание оплакваше. Фигурата му беше превита като на просяк, молещ за парченце надежда. Уви, такава едва ли щеше да има.

— Фелдшерът трябва да пристигне скоро — рече Райчин. — Сега искам да ме последваш в другата стая.

По-ниският и мършав брат, който по ирония на съдбата бе по-възрастният, се отдръпна и насочи към изхода на стаята.

— Ще се върнем, татко. Чичо Стамен също трябва да дойде. Ще ти предпише нещо и ще се оправиш.

Добри надигна исполинската си фигура от леглото и се доближи до прозореца, дърпайки завесите. Отвън въздухът миришеше на дъжд. Преди да излезе от стаята, се обърна към баща си. Макар той да не можеше да помръдне парализираното си тяло, слъзните му жлези работеха. А младият мъж, обладан от безсилието, не можеше да гледа повече.

Всекидневната в старата селска къщурка беше обърната нагоре с краката. Дървените столове и масата бяха съборени. Двете койки — преобърнати, а лавиците и разнебитеният гардероб — буквално изтърбушени. Навсякъде имаше разхвърляни дрехи и разпилени вещи, повечето от които — счупени. Влизайки в стаята, Добри стъпи върху нещо стъклено, което изпука под тежестта на крака му. Мъжът отмести ходилото си, отправяйки безмълвна благодарност към Бог, че не се е порязал, и погледна към пода. Беше стъпил върху огромната им семейна снимка. Исполинът се наведе и повдигна рамкирания фотос. На него бяха те — той, брат му, баща му и майка му. Преди три години. Точно няколко месеца преди тя да загине, а татко му да се поболее. Тъкмо когато семейството им беше във възход, с толкова декари обработена земя, с толкова ясли, пълни с животни, строяща се мандра… Красивата Женя, която, макар и петдесет и девет годишна, все още бе запазила млад дух, просто си отиде от света на живите, повличайки душите им заедно със себе си.