Делиян Маринов - Последните българи

Ръката му се спря във въздуха.

Той пристъпи в храма, понесъл кръста си от двадесет и пет годишен срам.

По време на ритуала в църквата Васко не спираше да наблюдава присъстващите. Почти всички, приятели и роднини на младото семейство, което кръщаваше детето си, пристъпваха нервно от крак на крак. Едни се почесваха, други, намиращи се по-назад от центъра на храма, си шепнеха тихо. Макар да бе в ъгъла на централното помещение, Васко виждаше перфектно всичко. Нещо повече — виждаше през самите хора — тяхната досада от църковния ритуал, фалшивите им усмивки, жестове и поздрави. Сякаш бяха дошли тук по принуда, от учтивост или още по-лошо — не за да почетат празника на младото семейство, а по-скоро заради очакваната богата почерпка след това. Мъжът осъзнаваше как традициите отминават, как сърцата и душите на хората жадуват вече за други неща. Как човечеството е обърнало лице към нови ценности. За него, човека от село, кръщенето все още означаваше нещо. Детето биваше представено пред Бог, за да получи неговата закрила.

А дали щеше наистина?

Васко се замисли за себе си. Нима Бог закриляше брака му, сключен в същата църква? Тогава защо се беше разтрогнал?

През последните двадесет години мъжът често бе прехвърлял миналото в съзнанието си. И все още нямаше отговори. Все още нямаше смелост да ги открие. Все още нямаше лице да се изправи пред истината…

Час по-късно кръщенето вече беше приключило. На Васко му се стори доста по-кратко, отколкото очакваше. Когато излезе от църквата, забеляза, че дворът е напълно променен. Сега, вместо да е пуста, зелената морава беше изпълнена със столове и дълги маси, върху които бяха поставени бели покривки, а върху тях разнообразни чинии, чаши и прибори за хранене.

Мъжът беше изумен, тъй като не очакваше угощението по случай кръщенето да се проведе точно тук. И докато обхождаше с поглед всичко това, не усети появата на сестра си.

— А, ето те, Васе. Ти дойде! Не мога да повярвам! — каза му тя с приповдигнат тон.

Той излезе от унеса си и се обърна към нея.

— Е, как няма да дойда? Все пак Вълчан е моята гордост — усмихна се наполовина.

И сякаш чул думите му, момъкът, който се намираше на десетина метра от него, се обърна и му махна с ръка.

— О-о, бай Васко. Добре дошъл! — долетяха думите му.

Васко също му махна, този път с по-широка и искрена усмивка на лицето.

В същия момент обаче намиращата се до него, заедно с бебето, жена го скастри. И макар Васко да не чуваше какво казва Лилия на мъжа си, можеше и сам да предположи думите й.

— Стъпила му е здраво на врата, братко — каза Станка, сякаш прочела мислите му.

— Дано не го прекърши само — отвърна й Васко.

— Ти не го мислѝ сега толкова — отвърна тя и го хвана под мишница. — Ела, поканени сме на масата на младите.

И се запътиха към една дълга маса в центъра на двора.

Несънуваният му кошмар се сбъдна. Васко не беше от хората, които обичат да са в центъра на събитията. Сега обаче щеше да му се наложи…

Пиршеството беше започнало. Всички маси бяха отрупани с разнообразни салати — руски, шопски, италиански, рибни и такива, за които Васко не беше и чувал. Освен това имаше обилно количество скара, пържоли и нарязани суджуци. Най-много от всичко обаче беше алкохолът. Бурета с вино и десетки бутилки с ракия бяха приготвени за почерпка на гостите.

— Да е живо и здраво детето! — провикна се Милчо, бащата на Вълчан, надигайки пълна чаша ракия в ръка.

— Да е живо и здраво — изреваха в един глас от съседните маси гостите от селото.

Всички дружно вдигнаха чаши и заудряха по масите. Васко се подсмихна на съселяните си. Неведнъж бе виждал страстта, с която честват празниците — свои и чужди. Погледът на мъжа обаче мина и през другите маси, където стояха гостите на Лилия, които идваха от града. Не че изглеждаха по-различно от селяните, но незнайно защо в погледите им се четеше някакво смътно неодобрение. Васко погледна набързо бащата и майката на Лилия — те също не бяха особено очаровани.

Група от селяните започнаха дружно да пеят някаква песен, акомпанирана от оркестъра, който бе нает за случая. Други разговаряха оживено. Хората от града като че ли също започнаха да се отпускат. Самият Васко побърза да си налее чаша вино, тъй като тостовете на неговата маса не спираха да валят.

При все това, мъжът усещаше, че нещо натежава във въздуха. Някакво напрежение, което се заформя около родителите на Лилия, които сякаш не се чувстваха удобно и на място.