Делиян Маринов - Последните българи

— Дъще, виж дворът колко е запустял. Онази седмица се пазарих с Асанчо. Добро момче е. Ще дойде да окоси и да махне салкъмите и бурена.

Жената стоеше и гледаше някак безучастно.

— Е? Какво ти пречи? — попита след минута мълчание.

— Иска ми трийсет лева. Нали знаеш, дъще, пенсията ми все не стига. Кога я вземах — преди две седмици и докато си купя лекарства — взе че свърши!

— Нали ти давам всеки месец допълнително по някой лев. Не съм те оставила.

Бабата свали поглед към масата, върху която се търкаляха няколко костилки от кайсии.

— Не си. Знам. Но пусти му и пари — не стигат! Като изляза до магазина в събота, като отвори, и се съберем с бабичките на кафе, си взимам и аз като бял човек — я пастичка, я баничка…

— Ами да не си! — прекъсна я жената. — То не може всичко! Пастички, банички, градина. Определи си приоритети в разходите! Не съм бездънна яма, че да смучеш от мен.

Докато говореше с повишен тон, жената бе започнала да жестикулира и да мята ръцете си във всички посоки.

— Но, миче… Недей с лошота — започна отново бабата с тихия си глас. — Знам, че имате. Нали виждам, че децата са облечени добре и че са охранени. Имам нужда само от трийсет лева, за градината…

Надя махна с ръка властно, за да накара майка си да замълчи и започна да обхожда двора с поглед. Имаше места, където бабата се бе опитвала да забива колци, да дърпа троскот, да отглежда някой и друг зеленчук и въобще — да се опитва да поддържа мястото. Но буренът беше прекалено много. Имаше огромна част от двора, която беше потънала във високи папрати и салкъми. След няколко минути русокосата жена въздъхна.

— Виж, целият двор е обрасъл. Още малко и ще стигне до къщата! Откакто татко си отиде, е така. Помниш ли? Миналата година, когато дойдохме на помена, ти ме посрещна със същата молба. Окосихме и мястото светна. Гледай го сега — отново е обрасло. Пари на вятъра, ако питаш мен.

— Но как така? Мястото трябва да бъде почистено, миче. Аз вече не мога — на възраст съм. Какво ще кажат хората, които минават покрай пътя. Че не си гледаме имота. Пеньовица се похвали, че зет й е купил електрическа косачка и я е научил да коси сама. Защо не викнеш Вихрен да окоси?

При споменаването на името на съпруга й, Надя помръкна.

— Абсурд. Вихрен е зает с фирмата и няма време да се занимава със селски истории. Виж — жената посочи с ръка градината — от твоето земеделие няма никаква полза. Нито доматът ти ще върже, нито краставицата. Един кол не можеш да набиеш като хората.

— Ами като не идвате да ми помагате, как ще набия? — сопна се бабата.

— Я по-леко с тона! — отвърна й жената. — За какво да идваме? В супермаркета целогодишно има и домати, и краставици! И то евтино. Защо въобще да влагам в тази глупава градина?

Жената стана и се запъти към къщата.

Майка й постоя още малко, потънала в мълчалива няма скръб.

Два часа по-късно бабата бе завела младежите на сянка под старата череша.

— Как е училището, Наско? — Тъкмо бяха седнали върху постлания месал.

— Едно и също — отговори й то. В ръцете му отново се намираше мобилното устройство, а вниманието му беше все така съсредоточено в него.

— Ами ти, Бетина. Как са танците? — бабата се обърна към девойката.

— Ох, бабо. Как да са? Вървят си — момичето също беше забило поглед в телефона си.

Стояха около десетина минути все така смълчани. От време на време бабата се опитваше да проведе някакъв разговор, но децата не й обръщаха внимание, занимавайки се с апаратите си. Вятърът продължаваше да подухва леко и да носи хладина. При все това не можеше да разсее напрежението във въздуха.

— Наско, айде бабо, ела да ми помогнеш да наберем череши — каза възрастната жена, надигайки се. — Ще правя компоти, а по високото не ги стигам.

Момчето я погледна раздразнено, после погледна телефона си, сякаш не можеше да направи избор между двете.

— Но, бабо, мама нали каза, че няма смисъл да се занимаваш с градината и с компотите? Ще ти вземем от града.

— Но, пиле, домашното е най-хубаво, нали знаеш?

Момчето сви рамене и отново сякаш се изгуби в телефона си. Бабата се доближи до дървото, чиито клони бяха увиснали, натежали от многото плод. След минутка старата жена се върна до децата и разтвори шепата си.

— Вземете си, баба, череши. Старата ще изгние вече, но не се предава. Всяка година ражда все по-вкусни и по-вкусни.

Младежите погледнаха жената и въздъхнаха. Бетина извади от джоба си някаква огромна вафла, разопакова я и отхапа от нея. Ръката на бабата продължаваше да виси във въздуха срещу тях. На момчето му стана неудобно, затова се пресегна плахо и си взе една череша. Пръстите му държаха малкото плодче така, сякаш беше отровно. След миг Наско лапна черешата и я сдъвка.