Делиян Маринов - Последните българи

Докато говореше, пастирът галеше спътника си по главата.

— Ето я и легендата:

Имало едно време по етрополските земи един змей. Бил голям колкото църква и дълъг колкото Синия вир, на който водим животните на водопой. Та този змей хората го зовели Камлишман и се страхували от него години наред. Дълго време го оставяли безнаказано да ходи по земите им, да краде овце и моми. Понякога дори палел с огъня си някое пасбище или някой обор, за да покаже могъществото си. Това от дълги години… дълги години, чадо, докато Зольовеца, виден занаятчия, измайсторил машина, която нарекъл змееубиец. И тогава всички селяни от целия Предел се надигнали — с вили, сопи, лопати, кой каквото има — към мястото, където било леговището на змея. Искали да привлекат вниманието на огненото чудовище, за да може Зольовеца да го издебне в гръб и унищожи. Всички люде желаели смъртта на Камлишман. Но не всички имали един мотив.

Дойчине, чадо, ще ми повярваш ли, ако ти кажа, че докато едни искали да убият змея, за да си донесат спокойствие, други искали смъртта му за мъст, трети се включили в хайката, защото тайничко се надявали да докопат имането. Змейовото имане…

Докато бай Марин разказваше, облаците отново превзеха небето. Тъмносивият им килим изпълваше целия хоризонт и беше ясно, че слънцето повече няма да изгрее.

— Проклетият му с проклет змей, откъде ли разбрал, ама се пробудил и излетял от дупката си. Селяните, както изкачвали стръмнината, се спрели уплашени. Змеят се извисявал над тях с туловище, достатъчно да ги потопи в почти непрогледен мрак. Както били смели и нахъсани, людете изпаднали в паника. Всички очаквали змеят да отприщи адския си огън и да ги превърне в пепел. Той обаче се реел във въздуха и ги гледал насмешливо. Сетне им проговорил: „За злато ли сте дошли? Ще ви го дам всичкото!“. После изчезнал, само за да се появи миг по-късно. Отворил пастта си, но от там не изригнали пламъци, а злато. Стотици, не — хиляди жълтици, диаманти и скъпоценности залели тълпата. Златото било толкова много, че повлякло част от хората като лавина. Когато лавината спряла долу, под билото, селяните продължавали да бъдат стъписани. В същото време се приближавал и Зольовеца със змееубиеца. Занаятчията бил толкова завладян от устрема си, че видял какво става едва когато пристигнал в местността. Той също се стъписал. Вместо да види съселяните си, биещи се с огнения червей, той видял хора, потънали в планини от злато. В този момент змеят прехвърчал над него и докато се опомни, Зольовеца се озовал в пастта на звяра. Въобще не успял да задейства машината и да унищожи чудовището. И така, в пастта му, той очаквал да бъде разкъсан. Камлишман обаче не го убил, ми възнесъл го над цялата, отрупана с жълтици и хора, земя и го поставил върху висока скала, от която можел да наблюдава…

… В същото време долу хората, заслепени от блясъка на богатството, забравили за хайката. Сякаш били благодарни на змея. Започнали да прибират жълтиците — кой в джобове, кой в торба или каквото намери за целта. И макар да имало злато за всички, някои от селяните решили, че го искат само за себе си. И ето как избухнали първите свади. Последвал ръкопашен бой, а сетне блеснали вили и ножове. Кръв започнала да се пролива. Мъже и жени се избивали без капка милост. Брат брата колел. Син баща си душал. Колкото било златото, толкова били алчността и настървението на людете.

Хората в равнината се избивали един друг, а златото загубило цвета си, окъпано в аления цвят на кръвта. Горе в небето кръжал змеят и се надсмивал над хората със силния си глас…

… Зольовеца дълго наблюдавал случващото се и сърцето му се свивало. Едва сега разбрал защо змеят не го убил. Трижди по-жестоко било да стои горе и да наблюдава целия ужас…

… Легендата гласи, че хората се трепали един друг три дена и три нощи, докато накрая и последният не издъхнал от раните си. Тогава змеят опожарил машината на Зольовеца и му рекъл, че наказанието за наглостта да създаде подобно творение ще бъде жестоко. На занаятчията се паднала участта да събира златото и скъпоценностите и да ги мъкне нагоре по склона към леговището на звяра…

— Това е легендата, синко — довърши разказа си пастирът. Усетил, че гърлото му е пресъхнало, той извади от торбичката си кожен мех с вода и отпи. Дойчин все така стоеше, полегнал до него.

След като утоли жаждата си, пастирът постави меха на земята до кавала и се обърна отново към спътника си.

— Разказах ти тази история, дядовото, не за друго, а за да разбереш едно — людете, не само от Оселна, а и от съседните села, не се вслушали в мъдростта на времето и повторили грешките на своите прадеди… през годините, къде един по един, къде на групи, се надигнали и започнали да напускат земите си, тръгнали в търсене на богатства. Само че леговището на змея този път се оказал големият град. Всички потомства на великите родове се изнизали натам. Шегата на времето, Дойчине, е, че те зарязали къщите, земята и родителите си, които били истинското им имане, за да търсят другото, по-бляскавото. И там, в големия град, се носят истории, че започнали един друг да се хващат за гушите и да се избиват, за да докопат колкото се може повече и повече благосъстояние. Легендата се повторила, обаче в наши дни, когато змейове вече не съществуват. Ето така, чадо, синовете и дъщерите ни се изгубиха по широкия свят. Ето така ние останахме тук сами, да ги чакаме да се върнат… а тях ги няма. И как ще ги има, при условие че умовете им са завладени от съкровището. Това е проклятието на богатството. Проклятието на змея. Проклятието на града…