Делиян Маринов - Последните българи

„Дано да греша — помисли. — Дано е някакъв мой неоправдан страх.“

Васко погледна към небето. Съвсем скоро щеше да започне да се свечерява. Усещаше как алкохолът вече нахлува в кръвта му, но само толкова колкото да му е приятно. Следващите чаши щеше да отпива внимателно — незнайно защо, притесненията му не се бяха разсеяли. Изпитото вино и разговорите, които водеше с различни хора от масата, не бяха успели да потушат тази тревога.

„Трябва да спра да живея в миналото — помисли си. — Трябва да…“

— Къде е агнето?! — извика и тропна с ръка на масата Милчо, изваждайки Васко от мислите му.

— Е, донесохме го по-рано с момчетата, за да могат поповете да го приготвят и разпределят по масите — отговори му Вълчан.

Милчо продължаваше да рови в чорбата си и с всяка изминала секунда погледът му ставаше все по-мрачен.

— Ще ги видя аз тези попове! — изръмжа мъжът отново и стана, като блъсна паницата си, тя удари едно шише с ракия, което пък се обърна и разля по покривката.

Васко го проследи с поглед. Милчо първо отиде до огромния котел с курбана, но стоя там само минута, след което се отправи с пламенна походка към масата, където стояха поповете от манастира.

— Какво става? — попита Лилия.

Васко забеляза, че вниманието на всички наоколо е насочено към бащата на Вълчан, който, освен че беше започнал разправия е поповете, взе че блъсна в гърдите един от тях.

Самият Вълчан стана и тръгна към баща си. За няколко минути успя да го накара да се върне на масата. Той обаче продължаваше да се гневи.

— Тъпи попове! Напълнили са супата с дреболии, а баш агнето стои в манастира, да си го ядат сами!

— Какво? — тропна на масата бащата на Лилия. — Ти сериозно ли? И сега какво? Гостите ми ще ядат рехава супа ли?

— Аз пък к’во съм виновен за лакомията им? А?

— Оставете — каза Станка. — Има и друга храна. Една чорба сега — голяма работа. Да са живи и здрави в манастира и Бог да им прости.

— Плащаме си за това кръщене! — отсече майката на Лилия. — Казахме ви, че трябва да го направим в някой ресторант в града, но вие — не!

— А-а да, и да трябва да се мъкнем натам. Друг път! Как виждате всички хора от село да дойдат там? А? — попита жлъчно Милчо.

— Както ние дойдохме — отговори му бащата на Лилия и посочи с ръка към масата с гости от града.

— Вие имате коли. По-лесно ви е на вас — отвърна братът на Вълчан, Климент, докато си наливаше поредна чаша ракия.

— Имаме, но не са за вашите кални селски пътища. Днес фиатът затъна поне три пъти — каза Лилия.

— Мило, недей така! — хвана я за ръка Вълчан.

— Ти да мълчиш! Въобще не трябваше да те слушаме. Тези прости селяни не заслужават нищо. Не стига, че си оцапах новите обувки с тая тор, която е навсякъде, ами…

— Кого ще обиждаш, ма? — Милчо блъсна по масата. — Вие от града да не сте по-важни, а? Пълни маскари сте!

— Я не говори така на дъщеря ми! — каза бащата на Лилия и се надигна. — Смотан кравар. Нищожество. Не стига, че дадохме седемстотин лева, за да могат тези вашите тумбаци да плюскат, ами и ще се държиш неуважително. Кротувай и яж там.

Милчо се подсмихна и му отвърна:

— Дал си седемстотин лева сега, а? Много си важен нещо, шефче. А помниш ли миналата година, като не ви вървеше бизнесът и дъщеря ти като дойде тук, а? Помниш ли, че нямахте какво да ядете? Що буркани сме ви изпратили, дрисльо!

— Пет компота и десет туршии, колко да сте пратили… — подхвърли майката на Лилия.

— Ей, пикло — каза Милчо. Очите му бяха изцъклени и кървясали. — Продал съм десет агнета, за да може твойта изнежена щерка да си плати таксата за университета. Я недейте да зеете много, че ей ся кат’ извадя балтията, ще ви разхвърлям всичките.

— Ще се бием ли, а? — скокна Климент и запретна ръкави.

В този момент бащата на Лилия блъсна Милчо в гърдите. Мустакатият мъж, който вече беше порядъчно пийнал, падна назад и се претърколи заедно със стола си. Станка веднага отиде при него. Видяла, че е в безсъзнание, тя се обърна към семейството на Лилия и започна да ги кълне. Вълчан се беше изправил срещу тъста си, за да го успокои, а в същото време Лилия го дърпаше и му крещеше.

С ужас Васко видя как другият му племенник връхлита върху бащата на Лилия. Обръщайки масата, Климент успя да събори човека на земята, след което почна да му нанася удари. Навсякъде около тях хаосът вече беше пълен. Хората от селото и града ги наобиколиха. В тълпата също започнаха разправии. Васко хвърли поглед към поповете. Само на тяхната маса като че ли нищо не се беше променило. Пълнеха устите си с храна и гледаха апатично към случващото се.