Делиян Маринов - Последните българи

Дълго време пожарищата в Горен Ручей не стихваха. Хора от съседните села не посмяха да тръгнат натам, за да видят какво точно се случва, тъй като от север се задаваше голяма буря. Освен това селяните се страхуваха и от мафиота.

Два дни и две нощи пушеците се извиваха към небето, а сетне дойде снежният ураган, който удари Етрополския регион с цялата свирепост на зимата. Седмици наред снегът не спря да се трупа, на места стигайки до два метра. Зимният мраз беше дошъл точно по празниците и нямаше да напусне този балкански регион до пролетта.

Гъста снежна покривка се спусна като саван над Горен Ручей и затрупа всичко с бяла забрава. Единственото, което остана да стърчи над селото, беше петметровият златен кръст на хълма.

Седмици по-късно, в една януарска вечер, той също изчезна.

Селяните от околията разправяха, че странстващ пътник споменал, че е виждал кръста някъде из Родопите, но повече подробности никой не знаеше.

Когато виелиците утихнаха, хора от Етрополе поеха на експедиция към Горен Ручей, тъй като от селото не се чуваше вест. Когато пристигнаха там, завариха само руини, напомнящи някогашните сгради. Проведе се разследване, което мина съвсем набързо и установи, че в селото са бушували големи пожари, които са погълнали всичките петдесетина местни жители, както и гостуващите им близки. Сред жертвите бяха посочени известният бизнесмен Радоев и цялото му семейство. Причините за пожарите така и останаха неизяснени, документацията потъна в архивите на следствието, а селяните от околността започнаха да съчиняват легенди за родови проклятия и Божие наказание.

Няколко години по-късно, иманяри от Софийско преровиха цялата местност, в търсене на заринато имане. Търсенията им не се увенчаха с успех, като изключим един златен пръстен, намерен върху ръката на дребничък скелет, погребан не по християнския обичай, на хълм над селото.

Този пръстен, върху който беше изобразена гайда, успя да попадне в колекцията на известен новобогаташ. От време на време той се появяваше по светски събития с него и будеше възхищение у всички. На едно от събитията богаташът се запозна с младо момче, историк, което прояви интерес към пръстена и чудното изображение на гайда върху него. След известно ровене в старите архиви на Етрополската библиотека, младият историк разбра, че пръстенът принадлежи на известния с майсторското владеене на гайдата род Гайдарови.

След дълги увещания и уверения, че ще бъде вписан като почетен дарител, което е много престижно и дори е знак за благородство, младежът успя да убеди новобогаташа да предостави пръстена на местния музей.

Сега това е единственият спомен от великия род, огласял навремето земите с музиката си.

Докато вървеше по козята пътечка, към водопадчето, в което се къпеше сутрин, младият мъж се замисли, как всеки ден изминава един и същ път. Как кръговратът не спира — начало и край, ден и нощ, живот и смърт. Това, което терзаеше душата му, бе въпросът дали в него човек наистина открива себе си?

Той като че ли вече го беше сторил. Имаше обаче мисъл, хвърляща сянка в съзнанието му:

Какво ли ще донесе новото начало?

Звукът от падащата вода на малкото водопадче го успокояваше и освен че отмиваше мръсотията по голото му тяло, премахваше и напрежението, което бе събирал с годините.

Евгений идваше тук всяка утрин. Местенцето се намираше на километър северно от манастира. За водопада се говореше, че е бил светилище на древните люде още преди идването на христовата вяра по тези земи. Младият отец усещаше силата му. Чистата изворна енергия, която струеше от скалите наоколо и попиваше в самия него, докато струйките хладна течност се стичаха по тялото му.

След като се изкъпеше, обикновено Евгений сядаше на ръба на скалата, откъдето се откриваше гледка към низината, и затваряше очи. Мислено препускаше от настоящето към миналото. Старият му живот, старите му навици и привички, всички до една недостойни и мръсни, оставили белези в душата му. Но откакто бе приел в себе си христовата вяра, откакто заживя в малкия балкански манастир, те бяха започнали да зарастват.

Тази сутрин обаче беше различна. Ревът на моторни резачки го бе извадил от унеса. Първоначално Евгений се стъписа, но сетне реши да провери откъде идва звукът. Всяка стъпка напред му вдъхваше кураж, но докато вървеше по посока на звуците, младият свещеник имаше чувство, че е вървял по този път и преди.