Делиян Маринов - Последните българи

Това откровение му даде сили да издържи психически и духовно тази гореща нощ…

— Когато дойде моментът, а ти ще го почувстваш, просто действай! — чу приглушения глас на отец Пантелей.

Бяха само двамата в малката стая на по-възрастния свещеник. Единствената светлина идваше от запалената върху масата свещ. Евгений беше тук от няколко часа и макар да се чувстваше удобно и уютно в компанията на Пантелей, стомахът му продължаваше да се свива на топка от това, което беше разбрал, и това, в което го бяха намесили. Не само че беше дръзко и дори жестоко, но и противоречеше на всички Божии заповеди.

— Но не е ли убийството грях? — попита Евгений.

— Да, но не забравяй, че ни се случва това, що ни е писано. Ако Бог е решил, че трябва точно ти да убиеш игумена, ще последваш предопределението си — очите на Пантелей буквално пламтяха.

— Но откъде мога да бъда сигурен? — гласът на Евгений трепереше.

— Защото именно ти видя нашествениците в гората. Именно твоето сърце се разбунтува срещу случващото се. Нима мислиш, че другите не знаеха? О, напротив! Всички знаеха, но решиха да замълчат. Всички други, но не и ти.

— И все пак… Няма ли накрая Бог да ги съди? Да съди всички нас?

— Нищо такова! Божието правосъдие се разиграва точно тук, на земята — продължи превъзбудено Пантелей — и ние сме неговите очи и ръце срещу поклонниците на Дявола. Нима Юда е предател? Нима людете, заковали Иисус на кръста, са грешници? Нищо подобно! Именно техните деяния са довели до неговата смърт и сетне възкресение. Ако не бяха техните действия, това нямаше да се случи.

Известно време и двамата мълчаха, всеки потънал в собствени мисли. Сетне Пантелей се надигна и надвеси над Евгений, полагайки ръката си върху неговата.

— Разбери, че когато балансът в земния свят се наруши, ние — преданите на Бога — трябва да го възстановим. На всяка цена…

Реки от кръв бяха облели вътрешността на храма. Алени петна се виждаха дори по изкусно рисуваните икони. Локвички имаше и на мястото, където живите палеха свещи за мъртвите. Пръски бяха зацапали стъклописите. От падналия огромен свещник, бяха избухнали пламъци, които бързо и хищно пълзяха по разпилените столове и вещи, приближаваха към вратите, водещи към вътрешността на светилището. Нямаше кой да ги изгаси, свещениците бяха заети с друго.

Всичко се беше развило толкова бързо, че Евгений имаше чувството, че е видял случващото се на лента.

До него беше игумен Евстатий. Старият брадат мъж се придържаше, стискайки силно лявата му ръка. Около тях се вихреше същински хаос от нападали един върху друг свещеници. Откъм входа на храма се чу поредната серия изстрели, която проехтя над несекващите писъци и стонове.

— В името на Господа, изведи ме оттук, сине! — прошепна игуменът.

В същия момент Евгений съзря тридесет и пет годишния отец Пантелей. Очите им се срещнаха, а демоничният поглед на Пантелей сякаш даваше предварително уречения сигнал: Време е, преподобни!

Евгений извади скрития в ръкава на робата си кинжал, острието му проблесна, а усмивката на амбициозния Пантелей се разшири. Евгений се отблъсна от немощната хватка на игумена и се обърна, насочвайки ножа към гърдите му, но нещо в него се пречупи и той пусна оръжието на земята. Дори и в силната какофония от звуци ударът на желязото в мраморния под се чу оглушително.

Игумен Евстатий ахна. Младият монах се обърна към Пантелей, чието изражение бе застинало в изненада. Без да чака повече, Евгений се отдръпна от двамата свети свещеници, оставяйки ги сами да уредят сметките си.

Той не принадлежеше на това място.

Докато се препъваше към изхода на храма, успя да се ориентира в обстановката: стрелецът бе навлязъл във вътрешността, така че пътят към изхода беше по-безопасен. Почти беше стигнал до края, когато видя падналия отец Павел, който се опитваше да задържи вътрешностите от разпорения си корем. На плочника се търкаляше кървав кинжал. Явно същият, с който беше пронизан, или с който се бе защитавал, преди да го победят.

С няколко ловки маневри Евгений стигна изхода на храма и излезе, но ситуацията в двора не беше по-добра: тела на мъртви познати и непознати мъже, пръснати навсякъде. Монахът помисли за момент и сетне реши да се насочи към все още незасегнатата част от вихрещия се пожар, където беше килията му.

Крачеше бързо с босите си крака през коридорите на дясното крило на манастира.

Отвън, в централния двор, продължаваха да се чуват човешки викове и стонове, примесени с тропот и събаряне на греди. Внезапен трясък, идващ от намиращата се в близост стая, го стресна. Обърна поглед към зеещата врата, на чийто праг стоеше младият свещенослужител Матей. По лицето му се четяха объркване, изненада и най-вече страх.