Делиян Маринов - Последните българи

Тихото поле с овчиците и пандурът, който свиреше на кавалчето си. Вятърът намали напора си, за да послуша извиващата се мелодия.

Облаците, чакащи заповедта му, стояха отстрани, гърмящи и святкащи.

Вятърът обърна посоката си и ги изтласка на запад.

Щеше да пощади бедния пастир и малкото овчици.

Мелодията на кавала обаче продължаваше да го преследва. Тя вече се носеше с него, беше втъкана в него… А спомените започнаха да се надигат в течението му.

Същото поле… множество хора. Пейка, маси, столове. Бурета с вино. Животни, деца. Кавалджии, гайдари.

Да, песента на гайдата. Тя отваряше небето и караше боговете там да надникнат към земята.

Как му липсваше тази музика само!

Вятърът започна да чувства как устремът в него се надига. Заедно с омразата.

Към хората, изоставили тези земи, някога символ на щастие и благоденствие.

Колкото и да скиташе из Северозапада, щеше да види все същото, с малки изключения. Оттук нататък посоката му беше само една…

Градът се разстилаше по целия хоризонт. Огромна равнина от къщи, блокове, фабрики с комини, димящи във въздуха…

Вятърът беше изминал достатъчно километри, за да събере още и още облаци. Сега приближаваше огромната столица. До него бяха другите ветрове. Неговите братя. Всички — родени и сплотени, но не само от летния мор.

Този път в тях имаше насъбрани тъга, омраза и желание за отмъщение.

Покрай него фучаха събратята му. Някои избързваха и се хвърляха в столицата без предупреждение. Диви и безкомпромисни. Други изчакваха да се насъбере по-голямата вълна̀. Встрани от тях чакаха и облаците. Сбрани в едно, те образуваха огромен черен воал, който не пропускаше дори слънчевата светлина.

Слънцето не беше допуснато на този сбор. Няколко дена лъчите му нямаше да погалят човешки същества отново.

Ето че гибелната вълна̀ се зароди. Вятърът се насочи към нея и се сля с останалите. Сега те вече бяха едно цяло. Някои от събратята му също носеха мелодии със себе си. Тук, в целия въртоп от ветрове, споменът успя да оживее. Музиката се извиваше, но така, че само ветровете да я чуват. Хората от столицата нямаше да я доловят. До тях щеше да достигне само ревът и свистенето на урагана.

Въртопът се завихри и изду до краен предел, след което се освободи по посока на стаените, вече очакващи бурята, хора и сгради.

Ветровете беснееха по улиците. Чупеха прозорци, събаряха дървета, обръщаха всичко по пътя си. Отдавнашен беше ядът им. Все го таяха, с надеждата да не се налага да го освобождават, но нямаше кой друг да отмъсти, освен тях.

Част от ветровете от въртопа се насочиха към дима от фабриките и го разсяха. А от Северозапад продължаваха да идват още и още ветрове, включващи се в битката. Нямаше гори, които да ги спрат. Хората отдавна ги бяха изсекли.

Всички се изпокриха. Улиците опустяха…

Вятърът, редом със събратята си, изпитваше задоволство. Щяха да върлуват няколко дена. Затова им трябваха почивки. Ето защо дадоха сигнал на облаците.

Тогава небето се отвори, за да могат хектолитрите насъбрана вода да се изсипят. И докато столицата се давеше от насъбираната водна маса, ветровете се изтеглиха над равнината до нея, за да починат и да начертаят плана си за действие нататък.

Десет дена продължи гигантската буря над столицата. Въртопът рушеше всичко, което успееше да докопа. Накрая облаците се събраха, поклониха се пред величествената Витоша и се обърнаха на изток.

Имаше още гняв за събиране. Още села и човешки съдби за отмъщаване.

Имаше още градове за рушене, които трябваше да станат отражение на онези безлюдни места, които бяха обрекли.

Откакто светът светува, ветровете обичаха да пътешестват. Обичаха да разнасят истории, смях, музика, веселие. Тези години обаче бяха отминали. Бяха запечатани в едни други времена, далеч, далеч в миналото.

Сега единственото, което се носеше с тях, беше печал.

Беше време за отплата. Време на безумие.

Защото ветровете се чувстваха безмерно самотни.

Липсваше им човекът. Истинският човек, неподправеният.

Дали бурите щяха да отмият цялата мръсотия от лицето на цивилизацията?

Или щяха да се изхабят, докато отмиват безкрайния срам…

Отвори очи и вдиша свежестта на дъждовното юнско утро. През широко отворените прозорци влизаше мекият аромат на мащерка, еньовче и лайка. Отвън се чуваха песните на славейчетата, кацнали на разцъфналата череша, и ромонът на близкия поток.