Делиян Маринов - Последните българи

Защо му беше раят, когато беше у дома си?

Мъжът се изправи енергично и нахлузи дрехите си, а сетне се насочи към всекидневната, където на дървената маса го чакаха пресни мекици, козе сирене и свежо биволско мляко. Закусиха с жената, децата и внуците, които едва успяха да приберат, защото бяха хукнали от рано в градината — да тормозят пилетата и кокошките с непрестанните си игри.

Традицията повеляваше цялото семейство да е заедно на ранина, за да споделят насъщния. Разговорите им засягаха бита и селото. Стаята се изпълваше от радостни възгласи и смях, а накрая всички бяха толкова преяли, че не им се ставаше от масата. Но това не беше проблем. Днес бе празник и цялото село почиваше. Никой не трябваше да се занимава нито със земеделска, нито с къщна работа.

Вечерта щеше да е дълга. Празникът, както всяка година, можеше да продължи до другия ден. Дори два дни. А защо не и три? Важното бе, че всички от селото щяха да са заедно. И да празнуват.

Денят постепенно се пробуждаше. А с него и село Българи.

Разположено на един рид в източната част на Странджа планина, заобиколено от дълбоки долчини, селото бе с малко жители, но те поддържаха традициите. С годините много хора дойдоха, повече си отидоха, но в Българи винаги оставаха достатъчно, за да може по време на Нестинарските празници, провеждащи се в нощта на трети срещу четвърти юни, да се запалят огньовете и да се разръчкат жаравите. Така се почитаха боговете. И старите, и новите.

Така се почиташе животът.

Облаците постепенно се отдръпваха, показвайки благоразположението си. Слънцето изгря ясно и чисто, сякаш доволно, че вече се отърсва от мъглите на пролетта.

Дните щяха да стават все по-горещи, а след има-няма две седмици, щеше да настъпи и още по-големият празник.

Хубав месец е юни. Хем си изпратил половината година, хем ти предстои другата. Момент, подходящ за равносметка. Подходящ за празник. За магия.

И всички те — хората от Българи — щяха да я сътворят.

След закуската започнаха да поставят яркия ален плат, обшит със златни монети и украсен с току-що набрани от градината цветя, върху нестинарските икони. Мъжът с усмивка се присети за вуйчо си — иконописецът, който ги бе изработил ръчно и така бе прославил рода. Някои от иконите му бяха пропътували пътя до столицата, а имаше такива, които красяха църкви в Гърция и Русия. Всеки път, когато погледнеше изображенията на светците, мъжът чувстваше неимоверна топлота в себе си. Не беше само заради сърцето, отдадено на християнската вяра. Беше и заради майсторската изработка. Много хора бяха идвали и пожелавали да купят някоя от иконите, но те нямаха цена.

Традицията имаше друга стойност и макар много хора да продаваха и много хора да купуваха — за да се самозалъгват, че я ценят — истината беше, че традицията не се продаваше. Тя се пазеше и отстояваше. Съвремието беше донесло на българския народ изкушения от разнороден характер. Западни и източни моди и култури. Бавно притеглящи хората към себе си, бавно отделяйки ги от онова, на което принадлежаха.

Мъжът търпеливо наблюдаваше случващото се и го възприемаше като предизвикателство, отправено от съдбата. През годините бяха подлагани на стотици, хиляди изпитания. Българите обаче бяха оцелели през всичките тези векове и това ги правеше по-уверени. Огънят не трябваше да се избягва, а точно обратното — в огъня трябваше да се влезе, защото с пламъците си той пречистваше и закаляваше.

А традицията повеляваше, че тази вечер те трябва да танцуват връз него, за да покажат пълния си триумф.

Нестинарските танци бяха най-възвишеният символ. Символ за триумфа на традицията и самоовладяването.

Очите на мъжа се насълзиха.

Иконите вече бяха облечени 1 1 Рано сутрин върху иконите се поставя яркочервен плат, обшит със стари сребърни пари и украсен с цветя. — Бел.авт. .

Беше време да потеглят.

Погледнато от птичи поглед, Българи беше съвсем малко — стотина къщурки и плевни, част от които — празни и изоставени; малки калдъръмени пътечки между тях и стара мелница — всичко плътно скупчено, образуващо едно цяло. Доста от съседните планински села изглеждаха разпилени, но това не бе като тях. Самото разположение на сградите сякаш нашепваше за сплотеността на жителите.

Днес те шестваха по тесните улички. Групата от седемдесетина души, предвождана от по-старите, се бе насочила бавно към аязмото на Св. Константин. Когато стигна дотам, от множеството се отделиха трима младежи, които започнаха ритуално да измиват дръжките на иконите…