Делиян Маринов - Последните българи

Мъжът, семейството му, както и старият свещенослужител, стояха на прага на параклиса „Св. св. Константин и Елена“. Облеченият в расо белобрад старец влезе в светата обител, а нестинарите го последваха. Шествието беше продължило през целия ден, но никой не усещаше умора.

Слънцето постепенно се скриваше и небето потъмняваше.

Тишината беше всепоглъщаща. Никой не си позволяваше да издаде ни най-малък шум. Дори сърцата им сякаш биеха някак по-приглушено, макар да препускаха лудо. Вълнението беше трудно за потискане.

Мирисът на тамян изпълни тясното параклисче. Ароматът му опияни нестинарите, които, свели глави, коленичиха пред иконите. Ръцете им се вплетоха и те образуваха едно цяло.

Мъжът започна да се моли.

Не съществуваше нищо друго за него. Малък, смирен, в ъгълчето на затвореното сумрачно помещение, той се намираше в душата си.

Колкото и всеобхватен да беше целият свят, всички хора живееха в клетката на собствената си душа. Радостна или нещастна, тя все си беше там, вътре в тях, и единственият начин да пътува, бе чрез мислите. Мръсни или чисти, те я отвеждаха към света и неговите тайнства.

А сега душата на мъжа се изстрелваше право към същината. Към светлината. Към онова, което смяташе, че е Бог. Към онова, което го караше да се чувства пречистен.

И там, в мрачния ъгъл на собственото си съществуване, той усети как сенките започват да се разместват и една по една да се разпадат като обвивки. Всичко се озари в чиста бяла светлина. Тя докосваше и го караше да се чувства жив. По-жив от всякога.

Знаеше обаче, че не трябва да отваря очи и да поглежда нагоре. Това щеше да означава, че иска повече. Че прекрачва границата. Смирението не позволяваше това. Дори окъпан в благодатта, той знаеше, че си остава обикновен човек. Простичка частица от цялата Вселена и цялата материя. И единственият шанс да се съхрани беше да не иска повече, отколкото му е нужно. Да не ламти за туй, що не му е отредено.

Поиска семейство — беше му дадено.

Поиска здраве — беше му дадено.

Поиска благоденствие — беше му дадено.

Това беше достатъчно.

Мъжът отправи своята благодарност и се прекръсти.

Душата му продължи да плава дълбоко в небитието. Препускаше волно, окъпана от топлина и благодат. Но странстванията й не можеха да са вечни. Това, което бавно започна да я връща към тялото и реалността, бяха добре познатите звуци и ритми.

Тъпаните.

Те биеха отдалече, съпровождани от мощния звук на гайди. Душата обичаше техните мелодии. Те винаги успяваха да я изчистят от насъбралата се чернилка. Разбулваха тегобите и ги премахваха. Разсъбличаха я. Правеха я чиста и естествена. Като самото начало. Нима имаше нещо по-прекрасно?

Мъжът отвори очи. Около параклиса гърмяха гайди. Освен мелодията им той чуваше и гълчавата от дошлите селяни. Тъпаните биеха и тепърва започваха да хипнотизират все още опияненото му съзнание.

Заслушан в тях, мъжът изгуби представа за времето. Напълно слял се със самия себе си, нестинарят бе разрушил всички вътрешни и външни окови. Единственото, което имаше значение, беше мелодията. Тя бе волна като вятъра и той я беше последвал.

Нямаше пространство.

Намираше се навсякъде и никъде.

Тъпаните биеха, гайдите се извиваха.

Вечност.

Нощта сигурно се беше спуснала. А той беше готов да влезе в огъня.

Докато вървеше към разстланата жарава, мъжът не спираше да танцува. Заедно с него беше семейството му — носеха иконите и кандилата, а около тях стояха селяните. Площадът на Българи беше препълнен. На светлината от страничните огньове се виждаха опиянените от щастие широко усмихнати лица на всички присъстващи.

Сетне пристъпи в жаравата.

Обиколиха я три пъти, а после минаха на кръст. Сетне нестинарките до него се провикнаха пронизително и навлязоха в огнения кръг, където започнаха да танцуват…

В началото се беше опарил, но това само го накара да настъпи още повече с петата си. И да изгоряха краката му, той пак щеше да е там и да танцува. Това беше неговата нощ. И той нямаше да напусне жаравата, дори когато съселяните му се хванат на Костадинското хоро.

Цялото му същество имаше нужда да бъде в кръга.

Мъжът забърза движенията си. Знаеше нестинарския танц добре, но — дяволите да ги вземат — тези диви гайди… тази игрива мелодия… Караха го да излезе отвъд предела на традиционните движения.

Подскоците му започнаха да стават хаотични, виковете — също. Заобикалящият го свят рухна. Останаха само той и жаравата. Мъжът бе вперил поглед в нея. Съзнанието му чертаеше предварително траекториите, по които стъпваше.