Делиян Маринов - Последните българи

Вятърът влезе в един селски двор, чиято ограда отдавна беше съборена.

Салкъми и троскот. Изсъхнал ствол на бяла череша. Разхвърляни строителни материали и пластмаси в тревясали дворове. Порутена кучешка колибка с празен синджир. Паднал свод. Пусти ясли с пресъхнали корита и спечена, напукана тор. Стара селска къща. Изтръгната от пантите врата…

Вятърът се спря на входа и се замисли дали да не надзърне какво има в къщата. Изглеждаше така, сякаш обитателите ги няма отдавна. Той обаче беше любопитен. Ето защо нахлу вътре.

Леглото беше преобърнато и изтърбушено. По пода се търкаляха цървули и смачкани обувки. Разпран дюшек се стелеше от средата на помещението до притворената врата в другия му край.

Вятърът изсъска и проникна с гръм и трясък в следващата стая.

Почти гола маса. Върху нея — изсъхнала люта чушка. Буркан, наполовина пълен със сол. Празна пластмасова бутилка от минерална вода…

Беше я съборил при едно от предишните си посещения…

Печка с цвят на изгорял въглен. Съборен кюнец. Крив дървен стол с постлана кърпа върху него. Прозорци, облепени с вестници.

Вятърът излезе през единия от открехнатите прозорци и продължи през селото.

Празен кладенец. Ръждясали метални кофи. Още една преобърната каруца…

Спря за миг. После подуха още малко. Колко години бяха минали, а селото си стоеше все така потънало в руини и безмерна скръб.

Която усещаше изцяло.

Започна да вие. С цялата си мощ.

След селото се разстилаше широколистна гора, но отдалече личеше, че е рехава и няма да спре устрема му…

Няколко стари бука. Самотен горски, полегнал до един от тях. Десетина изсъхнали от летните жеги дръвчета. Четири камиона. Едри брадясали мъже. С брадви. Рухнали дъбове. Подплашени фазани. Още рухнали дървета — този път клен и ясен. Белеещи се дънери. И още стволове, чакащи участта си.

Вятърът се смръщи и смени посоката си. Мина обратно през мястото, където бракониерите сечаха безразборно, и се насочи към горския. Там засили устрема си. Мъжът се събуди. Вятърът се надяваше той да чуе бракониерите и да се насочи натам. Горският обаче само сви рамене и задряма отново. По лицето му се четеше блаженство. Явно знаеше за сечта, но това не го безпокоеше. Вятърът се обърна и се втурна отново към бракониерите. Там се засили, така че да разклати клоните на дърветата.

Бурята беше призована. Изсъхнали клони започнаха да се отчупват и падат, а мъжете, намиращи се под тях, се разбягаха в различни посоки. Вятърът продължаваше да се напъва до краен предел. Скоро бяха призовани облаците, които се скупчиха над горицата и тогава техният син-бунтар, отделил се от висините, за да слезе и вилнее, им даде знак да освободят насъбраната влага. Трябваше да накажат нашествениците.

Уплашени и тичащи хора. С изкривени от объркване и яд гримаси. Запален камион.

Вятърът реши да поостане няколко часа в гората, в случай че бракониерите се върнат. Отпрати облаците, след което постоя и подуха, само че по-леко. Трябваше да си почине малко. Бе едва в началото на пътешествието си.

Няколко часа по-късно, вятърът се спря в една спокойна долчинка. Бе обиколил над десет села, от които девет бяха напълно празни. В десетото имаше три баби и един дядо, които даже не му обърнаха внимание. Едно време, когато вятърът идваше, те бързаха да приберат животните, да затворят врати и капаци на прозорци. Да се изпокрият.

Сега вече животни нямаше, къщите бяха порутени.

Облаците отчаяно искаха да излеят дъжда си, но вятърът ги беше спрял.

Празният поглед на една от бабите, зареян в избледнели черно-бели снимки, го накара да прояви милост. Затова тук успокои хода си. Продължи да се движи бавно и отмерено. Не че така му обръщаха внимание. За тези хора, изгубили почти всичко, той беше просто досадният вятър.

Чудеше се, като дойде зимъска, как ли ще ги завари…

Реши да обходи долчинката, без да мисли за черното бъдеще. По-черно от следващите го облаци.

Десетина овчици. Мършаво псе с изплезен език, лаещо подире му. Овчар, облечен в дрипи. С кавал в уста. Полегнал върху кърпена мешка.

Вятърът духна по-силно и събори калпака му. Обичаше да се шегува с овчарите. От своя страна, мъжът вдигна и намести калпака, погледна към задаващата се буря и започна да свири на кавала.

Мелодията запълни долчинката. Вятърът се заслуша. В нея имаше същата онази печал, която видя в селото. Странно, но му хареса. Каква красота имаше в меланхолията!