Делиян Маринов - Последните българи

Нямаше нужда да се приближава до тях, те се виждаха отдалече — десетки мургави, небръснати, облечени в анцузи мъже с брадви и резачки. Край тях имаше няколко багера, които газеха всичко по пътя си. Навсякъде белееха дънерите на отрязани борове, а зад бракониерите се виждаше южната част на гората, или поне това, което беше останало от нея. Стотици самотни пънчета красяха разстилащата се зад мъжете равнина.

Евгений реши, че няма смисъл да ходи при тях, те явно знаеха какво правят. Прецени, че им трябват само няколко дни, за да стигнат до самия манастир. Дали игуменът и останалите знаеха? Те, като цяло, рядко излизаха извън стените на светата обител. Въобще не идваха в тази част. Евгений трябваше да ги предупреди. Тази лудост трябваше да бъде прекратена.

— Няма да го допуснете! — рече Евгений с малко по-рязък тон, отколкото искаше, но се сепна, осъзнавайки, че пред него стои самият игумен.

— Нямам друг избор, синко. Бог ни гледа и само той ни съди. Щом е решил това да се случи, кои сме ние, че да вървим против волята му?

— Но това са манастирските вековни гори. Осъзнавате ли, че те са на път да изчезнат! Защо не се обадим в полицията, да спрат това безумие.

Игумен Евстатий удари с юмрук по масата.

— Слушай, млад си и не разбираш! Тук са намесени по-големи сили — такива, с които нито ние, нито полицията, нито държавата, нито дори Бог могат да се борят.

— Дори и Бог?

— Дори и Бог. А сега — напусни!

Евгений излезе от стаята, а сетне и от крилото на манастира. Навън, насред двора, върху зелената поляна, бе спрял черен джип, а до него стоеше един от онези мъже — с дебелите вратове, златните ланци и тъмните очила.

Следващата вечер беше по-различна от всички, прекарани досега в манастира. Вместо да вечерят скромно, както обикновено, всички свещеници, независимо от ранга си, присъстваха на същинско пиршество. Главният игумен празнуваше шестдесетия си рожден ден и когато нощта напредна (заедно с изпитите бъклици ракия), всички се бяха отпуснали. Всички, освен двама.

Младият Евгений продължаваше да наблюдава с възмущение как събратята му се тъпчат до насита с различните блюда, които сякаш не свършваха. В центъра на дългата маса стоеше самият игумен Евстатий, който с голи ръце късаше месо от огромното печено прасе.

Евгений отмести поглед към ъгъла на стаята, но не можа напълно да се откъсне от атмосферата. Навсякъде около него се водеха разговори от различен светски характер, включително и такива за сексуалните набези на свещениците. Часовете се нижеха, а младият свещеник всячески се опитваше да се откъсне мисловно от заобикалящата го среда. Първите няколко часа като че ли успя, прехвърляйки наум пасажи от светото писание, които помнеше, но после в огромната зала стана прекалено задушно. Имаше чувството, че се намира в ада. Само преизподнята можеше да го мъчи по този начин. Напук на горещината обаче, за разлика от повечето си събратя, той не съблече робата си.

Евгений посегна към намиращото се отдясно шише е билкова манастирска ракия, но в този момент гласът на игумена се извиси над цялата глъчка.

Всички присъстващи замълчаха и впериха погледи в рожденика, който се бе надигнал от стола си. Едрите му бузи бяха червени, а носът му приличаше на камбанария. След като се изкашля, игумен Евстатий заговори:

— Както знаете… Дядо ви на времето много е жънал в името на Господа, но не млади ниви, а ’арни моми!

По-голямата част от свещениците изреваха в хор.

— Та, в чест на юбилея ми съм ви подготвил изненада! — мъжът щракна с пръсти и двама от най-младите отвориха вратите. Тогава в помещението, преди — обикновена столова, а сега превърнато в банкетна зала; влязоха, подредени в колона, пет момичета на възраст не повече от шестнадесет години.

— Тези красиви девойки от селото са тук тази нощ, за да покажат, че Господ ни обича и уважава. Той именно затова ги изпрати и удостои нас с тази чест — да откъснем разцъфналите им цветчета.

Свещениците започнаха да кимат одобрително, втренчили погледите си в младите момичета, а Евгений ахна. Ръката му застина върху бутилката със спиртната течност. Няколко юзчета и той щеше да стане като тях. Безбожник.

Затвори очи и стисна бутилката.

Отче наш, който си на небесата…

Мисълта му секна, прекъсната от превъзбудените гласове на събратята. Вътрешното му светилище сякаш рухна под напора на заобикалящата го среда. Още малко и Евгений също щеше да изгуби контрол.

Тогава погледът му се спря на отец Пантелей, който също стоеше очевидно незаинтересован от появилите се момичета. Чиниите пред него бяха отрупани с недокосната храна, а чашата му стоеше пълна. Пантелей също гледаше към Евгений и известно време двамата се измерваха с поглед. Младият свещеник разбра, че не е сам.