Делиян Маринов - Последните българи

Жаравата, тъпаните, гайдите.

Съществото му отново се разгръщаше към тъканта на Вселената, извън материята.

Този път мъжът не беше малката, свита в ъгъла душица, боязлива да обърне поглед към извора на светлината. Сега мъжът беше самата светлина. Веднъж покорил го, той бе самият огън. Нямаше нужда да се моли. Можеше да постигне всичко, което иска, защото самият той бе естеството.

Той беше началото и краят.

Той беше всичко. Целият свят.

Така както краката му стъпваха по жаравата е бързина, която не позволява тя да ги изгори, мъжът щеше да се справи и с премеждията, които му предстояха.

Годината щеше да е плодородна. Той щеше да я направи такава. С много пот на челото и с много труд — щеше да пожъне достатъчно, за да изхрани семейството си. Те всички, заедно, щяха да се грижат един за друг. Така нямаше да ги застигат болести и тревоги.

Веднъж да покориш огъня! Какво друго сетне би те сломило?

Тъпаните продължаваха да бият. Гайдите не спираха воя си, а небето над селото сякаш се разтваряше.

Нестинар една нощ. Нестинар цял живот.

Мъжът продължаваше да танцува в огъня.

„Камъне, бели камъне, под тебе лежи люта змия…“

Тридесет и пет годишният екскурзовод се усмихна за кой ли път, загледан в кристалносиньото небе.

Добре че бе спряло да вали.

Макар да не беше мигнал цяла вечер от притеснения, че дъждът ще развали днешната обиколка, усещаше достатъчно енергия, за да изтика и този ден. Всъщност последният — преди отдавна очакваната отпуска.

Съпровождаше изключително важна делегация от японски учени, дошли в страната и решили след деловата част да я разгледат. Всеизвестен факт бе, че азиатците обожават България, затова виждаше възможност да се представи максимално блестящо. Още повече че очакваше и повишение.

Вчерашният дъждовен ден бе провалил разходката из Царево, но днес изгледите бяха съвсем други. Бе решил да заведе японците из близките села. Макар и отдавна обезлюдени, в тях все още имаше културни паметници, които могат да бъдат посетени. Освен това природата в тази част на годината бе повече от красива, а любопитните азиатци не спираха да щракат с фотоапаратите си, възхитени от природната красота на България в местността на отдавна изоставеното село Българи. Днес вече бяха разгледали резерват „Силкосия“, тракийските могили, сред които и „Тумбата“, както и старата крепост, намираща се на високия хълм, спуснал стръмни склонове към реката.

Някой докосна екскурзовода по рамото. Беше господин Накамура, наследник на някакъв техен велик физик.

— あの、すみません！この男は何をしているんですか? — попита дребничкият мъж, сочейки оживено на запад.

Екскурзоводът се загледа към мястото, което японецът му беше посочил, и ахна от изумление, което бързо се превърна в раздразнение. На десетина метра от тях възрастен мъж, с дълга сплъстена коса и подобна брада, подскачаше в заграден с камъни кръг, в който се виждаха следи от жарава. Изпод окъсаните му парцали, служещи за дрехи, се виждаше захабената му, сбръчкана и потъмняла от слънцето кожа. Японците, ентусиазирани от „находката“ забързаха натам и се скупчиха около кръга. Последваха няколко минути, в които мъжете и жените щракаха с фотоапаратите и снимаха старика, който изглежда не ги забелязваше, съсредоточен в танца си.

Екскурзоводът стисна устни.

Това за него бе пълна излагация. Представяше си как веднага снимките и клипчетата ще се появят в интернет, ще последват споделяния и подигравки към българите.

Господин Накамура отново се обърна към гида и повтори въпроса си:

— あの、すみません！この男は何をしているんですか?

Екскурзоводът се намръщи, но отговори с любезен тон:

— 彼は裸足踊っています.

— どうしてですか? — продължи да любопитства японецът.

— 狂しいですから! — беше финалният отговор на гида, който побърза да обърне гръб на гледката.

С гневни крачки тръгна към буса. Трябваше да продължат към Царево час по-скоро. Там поне знаеше къде да заведе чужденците, така че да не им показва горчивата страна на България.

Някой го хвана отново за ръката.

Този път беше малкият му син, когото бе взел на обиколката.

— Тате, тате! Какво си говорихте с японеца?

— Нищо, синко. Остави.

— Хайде де, кажи ми! — детето буквално увисна на ръката му. Знаеше, че няма да се отърве, докато не му каже.

— Попита ме защо онзи старец танцува в жаравата.

— А той защо наистина подскача там, сам-самичък?

— Ами… просто защото е луд.