Владимир Набоков - Поп, дама, вале

Марта се подготвяше за заминаването плавно, строго и блажено. Докато притискаше към себе си Франц, тя шепнеше, че малко им остава да чакат и той не бива да се измъчва. Тя се погрижи той да има всичко за морския курорт — черен бански, обувки за плажа, халат на райета, сини очила, два чифта фланелени панталони, достатъчно кърпи за нос, чорапи, пешкири. Драйер купи огромна гумена топка и мехури за плуване. Марта напазарува какви ли не леки, светли неща — впрочем без особено усърдие, защото знаеше, че скоро ще й се наложи да носи траур. В навечерието на заминаването тя огледа с вълнение всички стаи в къщата, мебелите, съдовете, картините — като си казваше, че ето, след съвсем кратко време тя ще се върне тук свободна и щастлива. Този ден Франц й показа писмото, което беше получил току-що от майка си. Майка му пишеше, че Еми ще се омъжи след година. „След година — усмихна се Марта, — след година, мили мой, ще има и друга сватба. Хайде, по-бодро, не гледай в една точка. Всичко е наред.“

Те се срещаха за последен път в тази мизерна стаичка, която вече изглеждаше някак настръхнала, неестествена, както става винаги, когато стая, най-вече ако е малка, се разделя завинаги със своя обитател. Вече доста поовехтелите червени пантофки Марта занесе вкъщи и скри в един сандък. Покривчиците и възглавниците нямаше къде да дене и тя с нежелание го посъветва да ги подари на хазяина. Изразът на стаичката ставаше все по-напрегнат, сякаш тя усещаше, че говорят за нея. Голата жена на хромолитографията обуваше за последен път копринения си чорап, рисунките на тапетите, зелкоподобните рози, се редуваха правилно и стигаха от три страни до вратата, но по-нататък нямаше накъде да растат, не можеха и да се махнат от стаята, както не могат да се изтръгнат от своя тесен кръг прекрасно съгласувани, но обречени на пленничество смътни мисли. В ъгъла се появиха два куфара, единият по-хубав, съвсем нов, другият по-долнокачествен, не идваше от столицата, но и той беше свежичък. Всичко живо, лично, човешко, което имаше в стаята, беше отишло в тези два куфара, които утре рано ще заминат не се знае закъде.

Вечерта Франц не отиде да вечеря. Заключи куфарите, отвори прозореца и седна, вдигнал крака на перваза. Трябваше да преживее някак тази вечер, тази нощ. По-добре да не се движи, да се помъчи да не мисли за нищо, да слуша далечните клаксони на автомобилите, да гледа избеляващата синева на небето, далечния балкон, където под червен абажур свети лампа и, наведени над осветената маса, двамина играят шах. Какво ще стане утре, вдругиден, след три, четири, пет дни — Франц не можеше да си представи. Студен блясък и нищо повече. Той знаеше, че на този блясък не може да се противопостави. Ще стане така, както тя каза. Панически трепет премина като далечна светкавица през мислите му. Може би още не е късно — да пише на майка си да дойде, да го вземе… Какво стана в неделя? Ах да — съдбата за малко да не ги спаси… Да й пише, или внезапно да се разболее — или ето, да се понаведе напред, да загуби равновесие и да се хвърли към алчно подскочилия тротоар. Но светкавицата угасна. Ще стане така, както тя каза.

Целият присвит, без сако, с потъмнели очила, той седеше, прегърнал колене, на перваза, без да се движи, без да обръща глава, без да променя положението на бедрата, въпреки че ръбовете на перваза се впиваха болезнено в тях, а около главата му унило обикаляше бръмчащ комар. В стаята беше вече съвсем тъмно, но той не палеше лампата. Там, на балкона, партията шах отдавна беше свършила. Прозорците угаснаха. После му стана студено и той се премести бавно на леглото. В единайсет старчето хазяин мина беззвучно по коридора. То се вслуша, взря се във вратата на Франц, после се върна в стаята си. Много добре знаеше, че зад вратата няма никакъв Франц, че е създал Франц с лек замах на въображението, но трябваше все пак да довърши шегата си — да провери спи ли случайната му измислица, не хаби ли по нощите ток. Тази длъгнеста измислица с очила с рамка от костенурка вече страшно му беше омръзнала, време е да я премахне, да я замени с нова. И той го направи с един замах на мисълта. Нека тази бъде последната нощ на измисления квартирант. За тази цел той реши, че утре е първо число и вече му се стори, че всичко е съвсем естествено: квартирантът уж сам е пожелал да се премести, вече всичко е платил, всичко е както си му е редът. Така, изобретил необходимия край, менетекелфаресът досъчини към него всичко, което е трябвало в миналото да доведе до този край. Защото той много добре знаеше, че целият свят е негов фокус и всички тези хора — Франц, приятелката на Франц, шумният господин с кучето и даже неговата, на фарес, съпруга, кротка старица с боне (а за посветените мъж, негов възрастен съжител, починал преди седем години учител по математика), — всичко е само игра на неговото въображение, сила на внушението, пъргавост на ръцете. Пък и той самият може всеки миг да се превърне в стоножка, в туркиня, в кушетка… Да, такъв превъзходен фокусник беше той — менетекелфарес…