Владимир Набоков - Поп, дама, вале

Гръмна будилникът. Като бранеше с ръце главата си, Франц скочи с вик от леглото, втурна се към вратата и там спря разтреперан, заозърта се с късогледи очи, но вече разбираше, че нищо особено не се е случило, а просто е седем сутринта, опушено, тръпнещо утро, врабча глъчка, влакът тръгва след половин час…

Беше, кой знае защо, по дневно бельо, по чорапи, и отвратително се беше изпотил през нощта. Чистото бельо е в куфара — пък и не си струва, не си струва да се преоблича. На умивалника се търкаляше тънко, вече прозрачно парченце теменужен сапун. Той дълго чегърта с нокът залепилия се за него косъм, косъмът променяше извивка, но не искаше да се махне. Под нокътя му се наби сапун. Почна да си мие лицето. Косъмът се залепи за бузата му, после за шията, после изведнъж му загъделичка устната. Миналата вечер той бе сглупил и бе прибрал пешкира. Помисли и се избърса с края на чаршафа. Няма смисъл да се бръсне — може и като пристигнат. Проблеснал ужас премина като тръпка по гърба му. И пак стана задушно, глухо. Четката е прибрана, но има джобно гребенче. От пърхота косата му капе. Почна да закопчава копченцата на смачканата риза. Голяма работа — може и така. Но бельото залепваше за тялото, подлудяваше го с подмилкващите се докосвания. Като се мъчеше нищо да не усеща, той бързо закачи омекналата якичка, която веднага обгърна шията, подобно на студен компрес. Нащърбен, зле изпилен нокът се закачи за коприната на вратовръзката. Франц изтръпна и дълго си смука пръста. През нощта панталонът му ужасно се беше смачкал и се търкаляше на пода до леглото. Четката за дрехи е в куфара — много важно. Няма значение. Последната катастрофа се случи, докато си обуваше обувките: връзката се скъса. Наложи се да я издърпа и се получиха се две къси парчета, от които беше трудно да се направи възел. Странно: вещите не обичаха Франц. Той най-сетне беше готов, погледна будилника — да, време е да тръгва за гарата. Повдигаше му се. Защо днес не му дадоха кафе? Той огледа с апатична тъга и глухо отвращение стените; плю в кофата и не улучи. Наложи се да отвори един от куфарите и да пъхне в него будилника, увит в парче вестник. Сложи шлифера, шапката, потрепери, като се видя в огледалото, вдигна куфарите, залитна леко, удари се в рамката на вратата като непохватен пътник в бърз влак и излезе в коридора. В стаята остана само малко мръсна вода на дъното на легена.

В коридора той спря, поразен от неприятна мисъл: трябваше да се сбогува с хазяина. Пусна на пода куфарите и забързано почука. Никакъв отговор. Бутна вратата и влезе. Насред стаята, с гръб към него, на обичайното си място седеше старицата, чието лице никога не беше виждал. „Аз заминавам, исках да се сбогувам“ — каза той и се приближи към креслото. Изведнъж замря и пребледня като смърт. Нямаше никаква старица, просто — малка бяла перука, надяната на пръчка, плетен шал. Той събори разтреперан цялата тази грамада на пода. Запърха сив прах. Иззад паравана излезе старчето-хазяин. Той беше съвсем гол и държеше в ръка хартиено ветрило. „Вие вече не съществувате“ — изрече той сухо и посочи с ветрилото вратата. Франц мълчаливо излезе. На стълбата му се зави свят и той постоя известно време, оставил куфарите на стъпалото, вкопчен в перилата. Най-сетне къщата се разтвори, пусна го да излезе и пак се затвори.

На първо място беше, разбира се, морето, леко, сиво-синьо, с размазан хоризонт, а над него — облачета, плуващи едно след друго, всичките еднакви, всичките в профил. Следваше вгънатият полукръг на плажа с плътна тълпа кошове на ивици, най-нагъсто там, където почваше вълноломът, навлизащ далеч в морето. Случваше се някой от кошовете да се наведе и да изпълзи до друго място, като червено-бял скарабей. Покрай плажа минаваше висока каменна крайбрежна улица със засадени откъм плажа акации, след дъжд по черните им стволове оживяваха налепилите се охлюви и протягаха из кръглата си черупка чувствителни, прозрачно-жълти рогца. По крайбрежната се белееха фасадите на хотели. Стаята на семейство Драйер беше с балкон към морето. Стаята на Франц гледаше към улицата, успоредна на крайбрежната. По-нататък, от другата страна на улицата се точеха второкласни хотели, още по-нататък, на друга успоредна улица — третокласните. Бяха пет-шест такива улици и колкото по-далеч от морето, толкова по-евтини бяха хотелите, — сякаш морето беше сцена, а редиците къщи — редове в театър, кресла, столове, а най в дъното бяха местата за правостоящите. Имената на хотелите се опитваха все някак да намекнат за присъствието на морето. Някои го правеха със самодоволна откровеност. Други предпочитаха метафорите, символите. Срещаха се женски имена. Една вила се наричаше, кой знае защо, „Хелвеция“ — ирония или заблуда. Колкото по-далеч бяха от плажа, толкова имената им ставаха по-поетични.