Владимир Набоков - Поп, дама, вале

Всичко това много го развличаше. Оставяше жена си и племенника на терасата на кафенето и обикаляше дюкянчетата, разглеждаше пощенските картички. Бяха все същите. Най-много си патеше човешката пълнота. Рак е ощипал облата грамада в раирано трико, а притежателката на грамадата примира, защото мисли, че е ръката на съседа — мършав франт с гарсонетка. Дебеланко плува по гръб и над водата като купол се издига ален тумбак. Колосан мустакатко зяпа иззад скала хипербола в бански. Същата хипербола в други положения, целувка по залез, отпечатани в пясъка полукълба, „поздрав от морето“… Но най-много го забавляваха и трогваха картичките-снимки. Бяха правени Господ знае колко отдавна. Същият плаж, същите кошове; но дамите носеха бански с подплънки и дълги поли-бутилки, а мъжете бяха като на реклама за бръснарница… Тези издокарани дечица вече са търговци, инженери, чиновници…

Лек морски ветрец обвяваше дюкянчетата. Смес от морски въздух и антикварни боклуци: рамчици от миди и седеф, раковини, барометри и мундщуци, мидички в розови муселинени торбички и картини, картини — творби на местни маринисти, маслен лунен стълб или захарно платно сред прускосиньо. И, кой знае защо, на Драйер му стана тъжно.

На плажа, между крепостните насипи, обкръжаващи всеки кош, си проправяше път, забързан за някъде, навярно, за да докаже с бързането колко е търсена стоката му, крачеше с апарата си беден фотограф и крещеше с все сили: „Ето го, иде художникът, ето го иде художникът по божия милост!“

На прага на дюкянчето, в което се продаваха, кой знае защо, само китайски стоки: коприни, вази, чаши — и кому ли е притрябвало всичко това на морския бряг? — по цял ден стоеше човече без слънчев загар, гледаше разхождащите се и напразно чакаше купувачи.

В кафенето на Марта й донесоха не тази паста, която беше поръчала, и тя се ядоса, дълго вика суетящия се келнер, а пастата (чудесен шоколадов еклер) лежеше на чинията, самотна, ненужна, незаслужено обидена.

Само от четири дни бяха тук, а Драйер вече на няколко пъти изпитваше нежен прилив на тъга. Наистина беше му се случвало и преди („Чувствителност на егоист — казваше някога Ерика, — ти можеш да не забележиш, че съм тъжна, можеш да обидиш, да унизиш, — но виж, теб те вълнуват глупости…“), но сега това се случваше по някак особен начин. Дали слънцето го беше разнежило така, или може би остаряваше, нещо си отива, той самият прилича по нещо на фотографа, от чиито услуги никой няма нужда…

През нощта на четвърти срещу пети той спа лошо. Предишния ден слънцето, уж нежно, така му изгори гърба, че сигурно няколко дни няма да ходи по бански. Бяха играли на топка до бедра във водата — той, Марта, Франц и още двама младежи, единият — учител по танци, другият — студент, син на кожухар. Учителят по танци свали с топката сините очила на Франц — всички много се смяха, очилата за малко да потънат.

После Франц и Марта отплуваха — много, много надалеч, — той стоеше на плажа и ги гледаше, а до него непозната старица само по бельо кой знае защо ужасно се вълнуваше. Непременно трябва да се научи да плува. Само да му мине гърбът и трябва да се залови сериозно. Яко припича. Не можеш да легнеш удобно.

Той се опита да заспи, но щом затвореше очи, виждаше дупката, която бяха изкопали, за да стои кошът уютно, и напрегнатия космат крак на Франц, който копаеше до него, после невъзможно ярката страница на книгата, която се опитваше да чете, легнал на слънце… Ах, как му гори гърбът! Марта каза: „Утре ще ти мине… непременно… завинаги…“ Да, разбира се — кожата ще заздравее. Утре заран трябва да спечели баса. Глупав бас. Марта тези неща не ги проумява. Разбира се, че ако той мине през гората, ще стигне по-бързо отколкото те с лодка. През гората са към два километра… Лодката трябва да опише полукръг… С една дума, утре това ще бъде доказано.

За да заспи, той си представи тази дълга, дълга букова гора покрай ивицата дълъг пуст плаж — гората се простира надалеч, също и плажът, някъде далеч е останала купчината кошове, къщите са изчезнали зад завоя, гората продължава, продължава и пустинният плаж…

Той въздъхна и се обърна на другата страна. Сега виждаше тъмната глава на Марта, хълмът на нейната завивка. Току-що мислите му бяха толкова интересни — и ето — наплив на тъга. Нали само да протегнеш ръка и ще докоснеш косата й. А не бива. Имаш пари, а не можеш да пътешестваш. Чакат го с такова нетърпение — в Китай, Италия, Америка. Скоро трябва да пристигне американецът. Интересно, ще му харесат ли куклите? Казват, че е доста нехаен господин. Не, утре няма да може да се къпе — ох, гърбът, гърбът… същински пожар. В гората ще е хубаво. Да не подмине мястото, където пътечката завива към плажа — към онази прословута скала. Половин час път — най-много. Само да не завали утре дъжд. Барометърът пада, пада…