Владимир Набоков - Поп, дама, вале

— Франц, непрекъснато ми се навираш във веслата — недей така. Да, разбирам, че с мислите си си някъде далече… И все пак трябва да си по-внимателен. Не мога непрекъснато да се обръщам. Ето, пак! Ритмично, ритмично греби… Тя не те е забравила. Оставил си й, надявам се, адреса си? Едно, едно… Сигурен съм, че днес ще получиш писмо. Ритъма, спазвай ритъма.

Франц виждаше якия му тил, жълтите кичури коса, леко разпилени от вятъра, изопващата се на гърба бяла риза… Но ги виждаше като насън…

— Ах, деца, колко хубаво беше в гората! — казваше гласът. — Букове, тъмнина, кукувича прежда. На пътечката такива едни голи охлюви с надлъжен зигзаг през цялото гръбче. Същински автоматични писалки. Много интересни. Спазвай ритъма!

Притворила очи, Марта гледаше раздвиженото му лице, което виждаше за последен път. До нея лежеше сакото му, в него бяха часовникът, четчицата за мустаците, специалната четка за зъби, портфейлът. Беше й приятно, че часовникът и портфейлът няма да се загубят. В този миг някак не помисли, че ще се наложи, разбира се, да хвърли и сакото във водата. Този доста сложен въпрос възникна едва по-късно, когато главното вече беше извършено. Сега мислите й течаха бавно, почти отпуснато. Сега предчувствието за щастие беше прекрасно.

— Да си призная, страхувах се, че от гребането ще ме заболи гърбът — говореше гласът. — Ти нали обеща, душице, че днес ще ми мине — и наистина, по-добре съм. И мога да греба. Почесването на ризата е приятно.

Вече бяха достатъчно далеч от брега. Ръмеше. На хоризонта като пухкава опашчица се виеше слаб дим. Край лодката бълбукаха леки вълни, разливаха се и се пенеха.

— На мен всъщност днес ми е последният ден — каза Драйер.

Франц изслуша това съвсем равнодушно: вече нищо на този свят не можеше да го потресе. Но Марта погледна мъжа си с любопитство.

— Трябва утре по-ранко да замина за града — обясни той. — Преди малко ми се обадиха. За два-три дни.

Дъждът се засилваше. Марта погледна към брега, после погледна Франц. Можеха да започнат.

— Слушай, Курт — каза тя тихо, — искам да греба. Мини на мястото на Франц, а Франц да седне на кормилото.

— А не, почакай, душице — възрази Драйер и се опита да направи като Франц — да плъзне по водата плоската страна на веслата, сякаш са ластовички. — Тъкмо съм се засилил. С Франц вече се сработихме. Прощавай, душице, аз май те опръсках.

— Студено ми е — рече Марта. — Моля те, стани и ме пусни.

— Още пет минути — каза Драйер и пак се опита да плъзне веслата — и пак не успя.

Марта сви рамене. Усещането за власт беше приятно; тя беше готова да проточи това усещане.

— Още двайсет и пет удара — заяви тя с усмивка. — Ще броя.

— Недей, не ми пречи… След малко ще ти отстъпя. Нали утре заминавам…

Изведнъж му докривя, че тя не любопитства защо му се налага да замине. Сигурно си мисли, че просто така — заради обичайните проблеми в кантората.

— Любопитна комбинация — каза той небрежно и погледна изпод вежди жена си.

Тя мърдаше внимателно устни.

— Утре — той продължи — ще спечеля с един замах към сто хиляди.

Марта, която броеше ударите на веслата, вдигна глава.

— Продавам изобретение. Виждаш ли ни какви неща правим!

Франц изведнъж пусна веслата и почна да си бърше очилата.

Кой знае защо, му се струваше, че Драйер разговаря с него и докато си бършеше очилата, той кимаше и вяло се хилеше. Но той не беше чул думите. Освен това Драйер седеше с гръб към него.

— Не ме мислеше за толкова умен, нали? — говореше Драйер и гледаше, присвил лукаво очи, жена си. — С един замах — само си помисли!

— Ти сигурно просто се шегуваш — каза тя навъсено.

— Честна дума — проточи той жално. — Наистина нещо изключително. Същинска сензация. Продавам я на американците.

— Какво е — копчета за ръкавели или жартиери?…

— Тайна — отвърна той. — А от твоя страна е глупаво да не вярваш.

Тя се извърна, хапейки пресъхнали устни и дълго гледа хоризонта, където от тясна светла ивица се провесваха сивите ресни на дъжда.

— Казваш — сто хиляди? Сигурни ли са?

Той кимна и натисна веслата, усетил, че гребецът зад него отново е заработил.

— Ами я кажи — попита тя, продължавайки да гледа встрани, — това няма ли да се проточи? И тези сто хиляди ще са твои след три дни — не по-късно, така ли?

Той се разсмя, не разбираше, защо тя изведнъж не му вярва.

— Ще станат, ако продам — отговори, — а съм сигурен, че ще купят. Гарантирам ти. Трябва да знаеш как да очароваш и да смаеш. А ние го можем.