Владимир Набоков - Поп, дама, вале

— Сега ще идем сега да се поразходим с лодка, — измърмори тя забързано. — Ти ще ни срещнеш при скалата — побързай… побързай…

Драйер се потупа по бедрата да провери дали е сложил всичко в джобовете и се засмя:

— Събуди се, душице. Аз заминавам за града.

Тя измърмори още нещо, после изрече ясно:

— Дай ми вода.

— Бързам — каза той, — ти ще си вземеш. Хайде, ставай, тръгвай за плажа. Времето е райско.

Той се наведе над мъгливото легло, целуна я по косата и бързо излезе от спалнята. До тръгването на автобуса трябваше да успее да си изпие кафето.

Пи си кафето на терасата на казиното. Изяде две кифлички с мед. Погледна часовника си и изяде трета. Вече се мяркаха пъстри плажни халати, морето се разгаряше. Той запали цигара на крак, забърза към площада, където автобусът вече боботеше. Потеглиха.

Морето остана зад тях. Курортистите вече скачаха във водата, размахали голи ръце. От всички балкони се разнасяше нежният звън на сутрешните закуски. Франц машинално хвана под мишница гумената топка, изшляпа по коридора и почука на вратата на семейство Драйер. Мълчание. Той бутна вратата. Щорите бяха спуснати. Марта още спеше.

Той съобрази, че Драйер вече е заминал. Трябва тихичко да излезе. Нека спи. Това е добре. Той ще може спокойно да полежи на плажа.

Мъгливото легло изскърца; после прозвуча приглушен глас:

— Моля те, дай ми вода — каза с вяла настойчивост Марта.

Той намери в полумрака на умивалника гарафа и чаша, заля си, без да иска, пръстите, отиде с чашата до леглото. Марта се надигна бавно, освободи гола ръка, жадно засмука водата.

— Франц, ела тук — извика го тя със същия неизразителен глас.

Той седна на леглото до нея, предчувствайки навъсено, че сега ще почука камериерката.

— Аз май се разболях — рече тя замислено, без да вдига глава от възглавницата, и хвана уморено ръката му. — Седни по-близо. Да знаеш, той ще се върне след три дни. Аз май имам температура. И трудно дишам.

Забила глава във възглавницата, тя го прегърна с една ръка през шията и го привлече.

— Сега ще донесат кафето — каза Франц. — Ставай. Днес е слънчево, а тук е толкова тъмно.

Тя заговори пак:

— Иди до аптеката, купи ми аспирин. Ще полежа още малко. И кажи там да махнат Том — не спира да лае.

— Това не е Том, а кучето на съседите. Какво ти е?

— Моля те, Франц… Аз не мога да стана. И ме покрий с нещо.

Той сви рамене и я покри със завивката от съседното легло.

— Не знам къде им е тук аптеката — каза той нерешително.

— Донесе ли? — попита тя. — Какво донесе?

Той пак сви рамене и излезе.

Лесно намери аптеката. Освен тубичката с таблетки аспирин, купи и ножче за бръснене в пликче. Докато се връщаше по слънчевата крайбрежна улица към казиното, няколко пъти спира и поглежда надолу към плажа. Край него мина вече познатата му двойка. Двамата бяха с халати, вървяха бързо и говореха високо на непознат език. Той забеляза, че го погледнаха и млъкнаха за миг. После, докато се отдалечаваха, заговориха отново и му се стори, че го одумват — даже произнасят презимето му. Духна ветрец, откъсна хартийката от тубичката в ръката му. Той изпита странно неудобство, безпричинното чувство, че ето този проклет щастлив чужденец, който бърза за плажа със своята почерняла прелестна спътничка, знае за него абсолютно всичко и може би с насмешка го съжалява, че ей този юноша го е оплела, залепила го е за себе си една застаряваща жена, вярно, красива е, и все пак прилича на голяма бяла жаба. Каза си, че безгрижните хора на морски курорт винаги са проницателни, подигравателни, злоезични. Досрамя го, усети треперещата си голота, едва прикрита от измамническия халат; замисли се, разтърси глава и като държеше с погнуса стъклената тубичка с таблетките, се върна в хотела. Даже не забеляза, че е изгубил на крайбрежната улица лекото листче, в което беше увита тубичката; листчето се плъзна по крайбрежната, легна, отново се плъзна, настигна забелязаната наскоро от Франц двойка; после вятърът отнесе листчето до пейката при спусъка към плажа. Там замислено я проби с острието на бастуна си греещият се на слънце старец. Какво стана с него после — не се знае: онези, които бързаха за плажа, нямаха време да го наблюдават. Посипаните с пясък дъски водеха надолу към червено-белите кошове. Влечеше те да отидеш час по-скоро до сините гънки на морето. Дъските свършиха. Нататък трябваше да върви по рохкавия бял пясък. Да познаеш своя кош, беше лесно — и не само по цифрата на него: има предмети, които невероятно бързо свикват с човека, влизат в живота му просто и доверчиво. Близо до този кош беше кошът на семейство Драйер; сега той беше празен; нито Драйер, нито жена му, нито племенникът… Заобиколен беше от огромен пясъчен насип. Нечие дете с червени гащета се катереше по него и пясъкът се стичаше на искрящи струйки. Госпожа Драйер щеше да е недоволна, че ето на, чужди деца се катерят и развалят. Отвъд насипа, вътре, на пясъка около коша вчерашният дъжд беше смесил следите от боси крака. Вече беше невъзможно да се намери например едрият отпечатък на Драйер или тесният, дългопръст на Франц. След известно време минаха учителят по танци и студентът, видяха, че още няма никого и си продължиха по пътя. „Мила, обаятелна жена“ — каза единият, а другият погледна през плажа към крайбрежната улица, към редицата хотели, кимна и отговори „Сигурно ей сега ще дойдат. Можем след десет минути да се върнем.“ Но кошът още беше празен. Мярна се бяла пеперуда, която се бореше с вятъра. Някъде далеч викаше фотографът. Хората влизаха във водата, движеха в нея крака, сякаш караха ски. После — изригване, пръхтене — заплуваха.