Владимир Набоков - Поп, дама, вале

И всички тези морски образи едновременно — сините сенки на кошовете върху пясъка, блясъкът на водата, пъстрите от пясъка и загара тела — всички тези образи, събрани в един слънчев рисунък, се отдалечаваха със скорост осемдесет километра в час, уютно настанени в душата на Драйер, и настояваха толкова по-настойчиво за внимание, колкото повече се отдалечаваше той от морето в дългия вагон на експреса. Приятното, вълнуващо предвкусване на работата, която го чакаше в града, стана някак блудкаво при мисълта, че ето сега, докато той, вече превърнал се в гражданин, седи във влака — там, край морето, на горещия пясък има блаженство, отмора, свобода… И колкото повече се приближаваше към столицата, толкова по-привлекателно му изглеждаше онова синьо, горещо, живо, което оставяше зад себе си.

Американецът изобщо не му хареса. Преди всичко говореше такъв английски, че нищо не можеше да му се разбере. Второ, имаше тежка, златна табакера като двете черупки на мида. Трето — той нито веднъж не се усмихна. Беше нисък, прозрачноблед, с рижа четина на главата, и непрекъснато повдигаше коженото коланче на панталона.

По време на представлението той мълча. В тишината се чуваше меката шумоляща стъпка на механичните фигури. Един след друг минаха: мъж със смокинг, юноша с бял панталон, делови човек с чанта под мишница — и отново в същия ред. На Драйер изведнъж му доскуча. Очарованието се беше изпарило. Тези електрически лунатици се движеха прекалено еднообразно, а в лицата им имаше нещо неприятно — някакъв съсредоточен и сладникав израз, който вече беше виждал много пъти. Гъвкавостта им беше, разбира се, нещо ново, бяха наистина изящно и меко изработени, но въпреки това от тях лъхаше вяла скука — особено непоносим беше юношата с бял панталон. И сякаш усетили, че студеният зрител се прозява, фигурите се оклюмаха, не се движеха съвсем съгласувано, една от тях — тази със смокинга — смутено забави крачка, умориха се и двете други, движенията им ставаха все по-бавни, по-сънливи. Капнали от умора, две успяха да излязат и спряха вече зад кулисите, но деловият мъж в сиво замря насред сцената, въпреки че още дълго продължи да клати рамо и бедро, сякаш се беше залепил за пода и се опитваше да откъсне подметки. После спря. Изнемощял. Мълчание.

Драйер разбра, че всичко, което тези фигури са могли да дадат, те вече са го дали, а сега вече не трябват, лишени са от душа и привлекателност и значение. Той им беше смътно благодарен за вълшебната работа, която бяха свършили. Но сега вълшебството някак странно се беше изпарило. Нежната им сънливост само отвращаваше. Хрумването беше омръзнало.

Той изслуша равнодушно всичко казано от американеца, който изведнъж мина на ужасно лош немски. Докато си слагаше разсеяно захар в кафето и предаваше захарницата на Драйер, американецът заяви, че фигурите са, разбира се, много хитроумни, много художествени, но… Сега той взе от ръцете на Драйер захарницата и от разсеяност пусна в чашката си още бучки.

Драйер, който го гледаше с любопитство, установи поне нещо интересно — единствената досега малка отлика; тя трябва да се използва. Американецът каза, че фигурите са много художествени, но да се заменят с тях живите манекени („Моля, вземете си захар“ — подкачи го Драйер) е рисковано. Може, разбира се, да се създаде такава мода (добави американецът, предавайки захарницата), но тя ще е нетрайна. Да, изобретението е любопитно и от него може да се извлече нещо, но пък, от друга страна… И колкото по-скучно говореше американецът, толкова по-твърдо се убеждаваше Драйер, че той жадува да купи изобретението и може да му се поиска грандиозна сума; но на Драйер му беше все едно. Фигурите бяха умрели.

Американецът отиде да се обади по телефона; остави на масичката претенциозната си златна табакера. Драйер я повъртя в ръце, учуден от човешката безвкусица. После се усмихна. Трябваше да се възнагради с нещо за изживяната скука. Как ли ще се развълнува американецът, как ще се засуети, а после ще засияе. Любопитна гледка. Американецът се върна. Драйер стана и двамата излязоха на улицата. Драйер мислеше, че той ей сега ще поиска да запали — и ще почне забавлението. Но американецът заговори пак за фигурите. Драйер го прекъсна и разказа за много стария автомат-шахматист, който беше видял в един провинциален музей. Шахматистът беше облечен като турчин. На ъгъла те се сбогуваха. Уговориха се къде да се видят утре. Американецът добави, че вдругиден вечерта заминава за Париж — тъй че трябва да решат всичко без да отлагат… Като продължаваше да мисли за шахматиста и се питаше дали може да се направи например механичен ангел, който да лети, Драйер тръгна бавно по свечеряващата се улица. В края й горещо пламтеше залезът. Вече близо до дома си видя, че един прозорец — прозорецът на спалнята — искри със златния блясък на залеза. Злато… Сепна се — чуждата табакера бе останала в джоба му. Няма страшно — утре ще може да я върне. Ще е още по-забавно. След вечеря той тихо се залови за английския, подръпвайки от време на време тъй нежното ухо на Том, който лежеше в краката му. В къщата беше някак леко и пусто без Марта. И много тихо — Драйер даже не разбираше защо е толкова тихо, докато не забеляза, че всички часовници в дома са спрели.