Владимир Набоков - Поп, дама, вале

Тя пак седеше до масичката, раздвижваше рамене, говореше надясно, говореше наляво, в главата й се търкаляше кръгла болка. Стори й се, че в очилата на Франц плуват червени и сини петна и реши, че в тях по някакъв начин се отразяват кълбата, които се олюляват над масата. Драйер непоносимо се смееше, пляскаше с длан по масата и силно се отмяташе назад. Тя протегна крак под масата, натисна. Франц трепна и стана, поклони се. Тя сложи ръка на рамото му. Музиката за миг си проби път през мъглата, стигна до нея, обкръжи я. Стори й се, че всичко отново е наред, защото нали това е той, Франц, неговите ръце, неговите крака, неговите мили движения.

— Близо, още по-близо — измърмори тя, — за да ми стане топло…

— Уморен съм — каза той тихо. — Уморен съм до смърт. Моля те… не бива така…

Музиката се изправи на задни крака и се разпиля. Тя тръгна към масичката. Наоколо ръкопляскаха. Музиката възкръсна. Покрай нея се плъзна учителят по танци с яркожълта госпожица. Индуските очи на студента се мярнаха край лицето й, той се покланяше, той канеше. Тя видя как Марта Драйер се притисна нежно към него, закрачи, закръжи.

Драйер и Франц останаха да седят сами. Драйер отмерваше с пръст такта, гледаше танцуващите и слушаше силния глас на певицата, наета от дирекцията. Певицата, нисичка, набита, невесела, крещеше с все сили и танцуваше: „Монтевидео, Монтевидео, ах нека не отива там милият ми Лео…“, танцуващите я блъскаха, тя повтаряше до безкрай отчаяния припев, дебелакът в смокинг, нейният съжител, й съскаше да избере нещо друго, защото никой не се смее, а Драйер си спомняше с тъга, че това „Монтевидео“ го беше слушал и вчера, и завчера, пак го обзе странна тъга и той се смути, когато певицата изведнъж се запъна и се усмихна. Франц седеше до него, облегнат на масата, и също гледаше танцуващите. Беше малко пиян, раменете го боляха от гребането тази сутрин, беше горещо, яката му беше омекнала. Мъчеше го огромна, оглушителна тъга. Искаше му се да сложи чело на масичката и да остане така навеки. Той чувстваше, че го измъчват — изтънчено и безобразно, обръщат го наопаки, — и няма, няма край… Такава мъка човек не може да издържи, нещо трябва да се спука, костите най-сетне ще изпращят.

Той сякаш току-що беше дошъл на себе си, като болен — на операционната маса, и усети, че го режат. Огледа се, задърпа въженцето на кълбото, вързано за бутилката, и видя отражението в огледалото — тила на Драйер, кимащ в такт с музиката.

Той отмести очи, заплете поглед в краката на танцуващите и жадно се вкопчи в сияещата синя рокля. Чужденка със синя рокля и загорял на слънцето мъж със старомоден смокинг. Отдавна беше забелязал тази двойка — те се мяркаха като повторен образ насън, като лек лайтмотив, — ту на плажа, ту в кафенето, ту на крайбрежната улица. Но той едва сега осъзна този образ, разбра какво значи. Дамата в синьо беше с нежно начервени устни, нежни, сякаш късогледи очи, а нейният годеник или съпруг, с високо чело, с плешивини на слепоочията й се усмихваше и в сравнение с тъмния тен зъбите му изглеждаха особено бели. Франц така завидя на тази двойка, че мъката му веднага стана още по-голяма. Музиката спря. Те минаха покрай него. Говореха високо. Говореха на съвсем непознат език.

И отново — вълна на хлороформ, безпощадната близост на Марта.

— Вашата леля танцува като богиня! — каза му студентът и седна до него.

— Ужасно съм уморен — отговори той ни в клин, ни в ръкав. — Днес дълго гребах. Гребният спорт е много полезен.

В това време Драйер казваше със смях:

— А аз мога ли да те поканя на един танц? Само веднъж. Обещавам да не те настъпвам.

— Да се прибираме — рече тихо Марта. — Нещо не ми е добре…

Примигвайки, още сънен, с жълта, разкопчана на корема пижама, Драйер излезе на балкона. Мокрите листа искряха ослепително. Морето беше млечносинкаво, цялото в трептящи пайети. Слънчеви петна пърхаха по перилата на балкона, по стъпалата на смешната стълба към градината. На въженце съхнеше банският на жена му. Той се върна в тъмната спалня, бързаше да се облече, за да замине за столицата. След три четвърти час потегляше автобусът, който щеше да откара по селските пътища до гарата. В полумрака той се поплиска в гумената вана. На балкона, като се взираше в сложеното на перилата сияещо огледалце, той с удоволствие се избръсна, леко напудри пламтящите бузи. Отново в полумрака, бодро се облече, извади от шкафа градската шапка.

От сумрака на леглото възникна изведнъж гласът на Марта.