Владимир Набоков - Поп, дама, вале

Дъждът ту спираше, ту пак почваше — сякаш се прицелваше. Драйер видя колко са се отдалечили и взе да обръща лодката с дясното весло; Франц машинално гребеше назад с лявото. Марта седеше замислена и ту опипваше с езика си задна пломба, ту го прокарваше по ръба на предните зъби. След малко Драйер й предложи да гребе. Тя поклати мълчаливо глава и почна да чегърта с подметката на синята плажна обувка по мокрото дъно на лодката. Дъждът заваля като из ведро, Драйер усещаше през копринената риза приятния му хлад. Беше му хубаво, весело, той с всяко замахване гребеше все по-добре, брегът се приближаваше, а ей там, зад завоя, беше градчето от кошове на плажа.

— Та значи ще се върнеш на девети? Сигурен ли си? — попита Марта и студено погледна мократа му риза — тя залепваше ту за една, ту за друга част от тялото му, която прозираше през нея като петно с телесен цвят.

— Не по-късно от девети — каза той, като се отмяташе с удоволствие назад и замахваше отново с веслата.

Плющеше порой. Халатът на Марта натежа. Обгръщаше я плътен студ. Тя не мислеше за това. Мислеше: правилно ли постъпва? Правилно. Нищо по-лесно от това да повторят такова пътуване. От време на време поглеждаше покрай мъжа си към Франц. Той сигурно е учуден. Но не го показва. Уморен е. Бедничкият ми. Сега ще пристигнем, ще си починеш, ще изпиеш нещо горещо…

Предадоха лодката на първия срещнат кей и по лепкавия пясък, а после по тесните дъски, се качиха на крайбрежната улица, навели глави под плющящия дъжд. Уморена, но без много да бърза, тя смъкна от раменете си набъбналия от вода, потъмнял халат, хвърли облепените с пясък обувки, а после се заизмъква с хлъзгаво шумолене от лепкавия бански.

Драйер, съвсем гол, жълт, червен, огромен, трополеше бурно из стаята, подскачаше, подвикваше, мощно разтриваше пламналото си тяло с голям мъхнат пешкир. Тя се мъчеше да не вижда ужасните червени шарки на плешките му, да не вдишва неговия вятър, наметна пеньоара, с отвращение си изми краката, обу неприятно пращящите чорапи — и изведнъж така се измори, че седна на кушетката, каза си, че ще почака той да се облече и да излезе — тогава ще се движи по-свободно. Той излезе, но тя продължаваше да седи, неподвижна и странно сънлива, замислена дали е свалила нещото, което носеше на главата — не шапка, а такава една шапчица за къпане, само че нямаше сили да вдигне ръце към слепоочията. На душата й беше странно хубаво — толкова спокойно. Беше постъпила правилно. Другото щеше да е неразумно, без сметка. После забеляза, че цялата трепери, насила стана и с почивки от странна отпадналост почна да се облича.

А дъждът не спираше. Стъкленото сандъче (на крайбрежната пред казиното), в което стрелката отбелязваше на рулото хартия с виолетова крива атмосферното налягане, беше придобило почти свещено значение. Към него се приближаваха почти като към пророчески кристал. Но то не можеше да се умилостиви нито с молитва, нито с почукване на нетърпелив пръст. На плажа някой беше забравил кофичка и тя вече беше пълна с дъждовна вода. Фотографът се оклюма, ресторантьорът се радваше. Все същите лица можеха да се срещнат ту в едно, ту в друго кафене. Привечер дъждът стана по-ситен. Затаил дъх, Драйер правеше карамболи. Разнесе се новина, че стрелката се е вдигнала с един милиметър. „Утре ще е слънчево“ — каза някой и с чувство удари дланта си с юмрук. Въпреки дъждовната прохлада, мнозина вечеряха на балконите. Пристигна вечерната поща — цяло събитие. Дъждът нерешително спря. Под разплуващите се от влагата фенери на крайбрежната улица започна вечерното тътрузене на множество крака. В казиното имаше танци.

През деня тя полегна — реши, че ще се стопли, ще живне, — но треската не си отиваше. На вечеря изяде половин краставица, две варени вишни — и нищо друго. Сега, в тази студена оглушителна зала, се чувстваше някак странно — сякаш балната рокля не й седи както трябва, всеки миг ще се разнищи. Усещаше изопнатата, нетоплеща коприна на чорапа, ивицата на жартиера по бедрото. Все й се струваше, че отзад за голия й гръб са се залепили конфети — но въпреки това и краката, и гърбът бяха някак чужди. Музиката не я завладяваше, както обикновено, а чертаеше по повърхността на съзнанието ъгловата линия, кривата на треската. При всяко движение на главата от слепоочие до слепоочие като топка за кегли се отърколваше плътна болка. Вдясно от нея седеше младият учител по танци, летял през цялото лято като черна пеперуда от курорт на курорт, вляво — тъмноокият студент, син на безкрайно почтен кожухар, по-нататък Франц, Драйер. Тя чу как Марта Драйер нещо пита, на нещо отговаря. Вкусът на леденото шампанско все оставаше някак встрани, — съскащите звездички, които само бодяха чуждия език, не утоляваха жаждата й. Тя незабелязано хвана лявата китка на Марта Драйер, напипа пулса. Но пулсът не беше там, а някъде зад ухото, а после на шията, а после в главата. Наоколо, израствайки от ръцете на танцуващите, на дълги конци се олюляваха сини, червени, лъскави кълба и във всяко беше цялата зала, и полилеят, и масичките, и тя самата. Тя забеляза, че Марта също танцува, също държи кълбо. Нейният кавалер, студентът с индуски очи, отривисто и тихо й се обясняваше в любов. През някакъв неподвижен промеждутък, по време на който бодливите звезди на шампанското пълзяха нагоре, а кълбата се залюляха отново и нейният кавалер, летящият учител по танци все се опитваше, усмихнат, да докосне с буза слепоочието й и в същото време опипваше голия й гръб. Треската се събра на едно място, стана петпръстна. Когато музиката замря, той свали ръка. Треската пак се разля по цялото й тяло.