Владимир Набоков - Поп, дама, вале

Той не се решаваше да извади кърпата, не се решаваше да покаже лицето си на Франц. В нощната тъма, в която гледаше, имаше само едно: усмивката — онази усмивка, с която тя бе умряла, най-прекрасната, най-щастливата усмивка, играла някога на лицето й, вдълбавала две сърповидни трапчинки и озарила влажните устни. Красотата си отива, на красотата не успяваш да обясниш колко я обичаш, красотата не можеш да задържиш и това е единственото тъжно нещо на този свят. Но колко тъжно! Не можеш да задържиш тази изплъзваща се, топяща се красота с никакви молитви, никакви заклинания, както не можеш да задържиш бледнеещата дъга или падащата звезда. Не бива да мислиш за това, трябва известно време нищо да не виждаш, нищо да не чуваш — но какво да правиш, ако доскорошният живот на човека още е отразен във всички предмети, върху всички лица, и му е невъзможно да гледа Франц и да си спомни слънчевия плаж и Франц с нея, жива, как играе на топка.

— Топката — каза Драйер, без да се обръща. — Топката…

Той прочисти гърло, искаше да добави, че топката още е в нейната стая — но почувства, че не може.

Впрочем Франц вече не беше на балкона. Само някакви дребни белезникави пеперуди и някакви зелени мушици кръжаха около лампата и пълзяха по бялата покривка.

Безшумно, без да изскърца с нито едно стъпало, Франц слезе по балконската стълба. Тръгна покрай крилото на хотела, стъпвайки в тъмното по лехите с цветя и се върна през празнично осветения хол. Сложил длан на уста, за да задържи някак смеха, който го задушаваше, разкъсваше ноздрите му, издуваше корема му, той заповяда мимоходом на келнера да му донесе вечеря в стаята. Като продължаваше да крие треперещо лице и нагласяше танцуващите очила, той се качи в стаята си. В коридора спря слугинята, едра розова мома с бенка на шията, и с възглух глас й каза:

— Утре ме събудете не преди десет и ето ви две марки.

Момата благодари, закима, очите й светнаха игриво, тя се обърна, продължи бързия си път. Той си каза за миг, че сигурно е могъл да я ощипе сега, без да отлага за утре. Смехът най-сетне се изтръгна. Той дръпна рязко вратата на стаята си. На госпожицата в съседната стая й се стори през сън, че до нея, зад стената, се смеят и говорят отведнъж няколко пийнали хора.

Юли 1927 — юни 1928