Владимир Набоков - Поп, дама, вале

Бълнуването й протичаше извън времето, никой не можеше да разбере какво брътви. От време на време вратата се отваряше и пак тихо се затваряше. И имаше една минута посред нощ, когато Драйер се озова в коридора, в дълбок мрак, той плъзгаше ръка по стената, търсеше отчаяно ключа за лампата.

Франц се събуди. Минаваше полунощ. Влакът влизаше в гарата. Столицата. Не носеше нито палто, нито куфар. В ушите му още звучеше несвързаният й брътвеж. Настръхнал от нощния студ, той влезе в бюфета, рухна на канапенцето. Тук-таме седяха мълчаливи, прегърбени хора. От време на време силно изкънтяваше отместван стол.

Облекчението, което изпита отначало, след като се откъсна от нейното бълнуване, скоро отмина. Бягството беше мнимо. Знаеше, че ако Марта оживее — той е загубен. Тя ще си върне предишната сила, срещу която той е безсилен и е загинал. Франц си представи с толкова сладостна яснота възможната смърт на Марта, та за миг повярва, че Марта наистина ще умре. После изведнъж, без преход, си представи и друго — дългото житие-битие с начервена опулена старица — и натрапчивия ежечасен страх.

На разсъмване той се озова, кой знае защо, застанал на някакъв мост. На стълба, до спасителния пояс имаше пожълтели рисунки под стъкло. Мустакат мъж с панталон и жилетка плува, хванал под мишница друг мустакатко. След час, може би след два Франц пиеше кафе в кръчма, в която на стената имаше надпис в стихове: „Хапвай, пийвай и се смей — за политика — недей!“ Той взе да брои седналите в кръчмата. Ако числото им е четно, тя ще умре, ако е нечетно — ще оживее. Бяха седмина мъже — всичките шофьори или хамали — и някаква жена. Не знаеше да брои ли и нея, дали е от клиентите или е жената на кръчмаря — и дълго разсъждава над този въпрос.

След известно време се намери отново на мост. В тази зелена като морска болест сутрин той непрекъснато се озоваваше на мостове и сега взе да гадае четен или нечетен е номерът на трамвая, който се приближаваше отдалеч. Трамваят мина по моста; изобщо нямаше номер и прозорците му бяха заковани.

Към десет тръгна за друга част на града, за хотела, в който живееше американецът. Мидата и бележката на Драйер той предаде на рецепцията на хотела. Изгледаха го неуверено и подозрително. Той сви глава в рамене и излезе.

После седя на пейка в парка със смътната мисъл, че цялото това скитане е някаква ужасна карикатура на онова скитане много отдавна, когато се правеше, че ходи на работа… На пясъка имаше слънчеви кръгове. Почна да ги брои. Тревогата ставаше нетърпима. Влечеше го да се върне — при онази бяла врата, — но завръщането беше толкова страшно. От време на време го обземаше отвратителна, отпускаща дрямка. Той заспа на пейката, после в ресторанта, а като се събуди, дълго не можа да разбере какво му казва сърдитият келнер. Тази смесица от дрямка и най-остра тревога беше странно състояние — сякаш за душата му спореха две сили, които дърпаха ту на една, ту на друга страна. Той се приближаваше постепенно към гарата, по все по-малки и по-малки улички и често спираше, замрял, а после пак заспа в странна къщичка, нещо като планинска хижа, в която го пусна да влезе чиста старица с престилка. Най-сетне, към пет часа, се озова на гарата и из целия път го тресеше, той крачеше назад-напред по коридора и грохотът на колелата му напомняше ужасното мърморене.

Беше вече доста тъмно, когато се прекачи в автобуса. Стори му се, че шофьорът хитро го погледна — знам, един вид, ама няма да кажа. Съседите разглеждаха с любопитство прашните му обувки. Забеляза, че всичко, което вижда, е пресечено от горе на долу с неясна ивица, сякаш е зачертано. Съобрази, че едното му стъкло се е спукало, но не можа да си спомни как е станало. Най-сетне пристигнаха. Като се мъчеше да усмири с бърза крачка нетърпимото треперене на краката, той тръгна към хотела. Някой го настигна и му предаде шапката, забравена в автобуса. Той ускори крачка, приближи хотела, потърси с очи. На осветения балкон седеше Драйер и четеше вестник.

Вълнението веднага се уталожи. Значи е жива, кризата е минала. Той се заизкачва вяло по стълбата от градината към балкона. В душата му беше пусто, глухо, покорно.

Чул скърцането на стъпалата, Драйер бавно обърна глава. Франц погледна лицето му, вяло си каза, че той сигурно има силна хрема. Драйер издаде с гърло неопределен звук, бързо стана и отиде до перилата.

Той стоеше с гръб към Франц, прокарваше пръсти по дървената балюстрада. На масата, под лампата, се търкаляше скъсано парче стар, измачкан вестник. Франц погледна вестника, отново гърба на Драйер, погледна и изведнъж отвори уста. Раменете на Драйер се раздвижиха един-два пъти, сякаш сакото му беше тясно. Той вече не мърдаше пръсти, а удряше равномерно балюстрадата с ръба на дланта. После гърбът му отново потрепери и той бързо, без да се обръща, пъхна ръце в джобовете.