Владимир Набоков - Поп, дама, вале

— Шегичката се провали — рече той подигравателно. Помълча и пак се усмихна.

— Да ти кажа, Франц — стана ужасна глупост. Собственикът на това нещо утре си заминава. Седяхме с него в едно кафене и аз случайно си го присвоих.

Франц облиза устни и преглътна, сякаш искаше нещо да каже.

— Ужасна глупост — повтори Драйер. — Същинска катастрофа. Човекът сигурно обикаля целия град. Какво да правя сега? С тази златна гадост…

Той гледаше мидата и му се струваше, че именно тя е ужасът, който го потиска, и ако се отърве някак от нея, ужасът ще отмине и болката в хълбока на Марта ще отмине, болката ще отмине и всичко ще стане каквото си беше…

Франц изстиска най-сетне от себе си каквото искаше да каже:

— Аз ще я занеса. Дай ми я, ще му я занеса.

— Благородно от твоя страна, Франц. Наистина ли ще го направиш?

— Довечера, с последния влак — отвърна развълнувано Франц, без да сваля поглед от златната мида. — Аз ще я занеса… аз ще я занеса.

„Добро момче“ — помисли си бързо Драйер и усети гъдел в ъгълчетата на очите.

Той извади визитна картичка и писалка, подпря се на балюстрадата на стълбата, написа няколко думи, даде картичката на Франц.

— Много благородно, приятелю.

И двамата не забелязаха как се намериха отново в коридора пред бялата врата. Като видя вратата, Франц потрепери и грабна мидата от ръката на Драйер. Драйер кимна, въздъхна и тихо отвори вратата. На Франц пак му се стори, че чува мърморенето на Марта, бързото ручене на бълнуването. Но вратата се затвори; той се обърна, озърна се през рамо и бързо се махна. Бълнуването остана в полутъмната стая.

По вълните, по малките кръгли вълни, които се надигаха и спадаха — бързо и съзвучно с нейното дишане, — Марта плуваше в бяла лодка, а на веслата седяха Драйер и Франц. Франц бодро й се усмихваше над главата на Драйер, а в очилата му трептеше прекрасен отблясък. Франц носеше дълга нощница с отворена яка, а лодката пропадаше и изохкваше, сякаш беше с пружини. Марта каза: „Време е, можем да почнем.“ Драйер стана. Франц също стана и двамата се олюляха, засмяха се и здраво се прегърнаха. Дългата риза на Франц се вееше на вятъра и ето, той вече стоеше сам, смееше се и се поклащаше — а от водата стърчеше ръка с разперени пръсти и венчална халка.

„С веслото!“ — каза Марта и се задави от смях. Франц вдигна веслото — ръката изчезна. Те бяха сами в бялата лодка. И това вече не беше лодка, а мраморна масичка в кафене на открито и Франц седеше по нощница срещу нея, но сега беше все едно, че е толкова смешно облечен. Те пиеха кафе, но я мъчеше ужасна жажда, Франц духаше, наведен над чашката си, а Драйер удряше по масичката с марокенения си портфейл, викаше келнера. Тогава тя погледна Франц, а Франц се усмихна и каза нещо на Драйер на ухо; Драйер се засмя, стана и тръгна подир него. Марта остана сама; чакаше, а столът, на който седеше, ту се вдигаше, ту се връщаше на мястото си, защото кафенето сигурно беше плаващо. И ето, Франц се върна сам, понесъл метнато през ръка чуждо синьо сако; кимна многозначително и хвърли сакото на стола до нея. Марта искаше да целуне Франц, но масата стоеше между тях и мраморният й край се опираше болезнено в гърдите й. Донесоха още кафе, три чашки, три кафеничета и тя не осъзна веднага, че едната порция е излишна. Кафето не утоляваше жаждата, тя напразно го духаше, а после реши, че понеже ръми, трябва да почака дъждът да разреди кафето. Но и дъждът беше горещ, а Франц доказваше, че трябва да се върнат вкъщи и къщата вече беше тук — отвъд поляната, познатата вила с тераса. „Да вървим“ — каза тя и тримата станаха, а Драйер, бледен и потен, занавлича синьото си сако. Тогава тя се развълнува, защото това беше нечестно, незаконно. Франц разбра и почна да увещава за нещо Драйер и да го повежда нанякъде, а Драйер вървеше, олюляваше се и все не можеше да улучи ръкава. Франц се върна сам, но още не се беше приближил, когато Драйер вече се появи, макар по-отдалече, беше тръгнал предпазливо обратно, а лицето му беше мъртвешки бледо. Като я поглеждаше изкосо, той седна мълчаливо на веслата. Франц избута лодката, а Марта бе обзета от такова нетърпение, че щом лодката се олюля и заплува, веднага се развика и затропа с крак. Всичко се заклати, тя искаше да стане, нечие весло се препречи пред гърдите й, то не я пускаше, а бялата риза на Франц се издуваше от вятъра… И пак бяха само двамата — но нещо й казваше, че не всичко е направено, че това още не е краят — въпреки че Франц вече я прегръщаше, притискаше с бързи ръце ребрата й. А тя изведнъж разбра: сакото… Сакото лежеше на дъното на лодката, синьо, разперено — но гърбът вече подозрително се издуваше, ръкавите набухваха, той се опитваше да се изправи на четири крака. Тя грабна сакото, двамата с Франц силно го разлюляха и го хвърлиха. Но то не искаше да потъне — шаваше над вълната като живо. Тя го заблъска с веслото, то се вкопчваше във веслото, искаше да изплува. Но тя изведнъж си спомни, че часовникът бе останал в него — и тогава сакото почна бавно да потъва, като движеше едва-едва омаломощени ръкави. Марта и Франц гледаха прегърнати как то изчезва, а когато най-сетне нещо изджвака и върху водата остана само разширяващ се кръг — тя разбра, че най-сетне е свършено, че сега работата наистина е извършена и я заля огромно, бурно, невероятно щастие. Вече дишаше леко, слънцето трептеше, а тя изпитваше и спокойствие, и чувство на освобождение, и благодарност. Франц докосваше с бързи ръце ту раменете, ту бедрата й, а през прозорците се подаваше ярка зеленина, бялата маса беше сервирана за двама… И щастието все растеше, преминаваше по цялото тяло… щастие, свобода… неуязвимо тържество…